— Познаваш ли абата? Разговаряла ли си с него?
— Познавам го, но не го виждам често. Миналата зима един ден дойде във воденицата да разговаря с Джийн по някаква работа и видя моите дърворезби. И ме помоли да му изрежа светец.
— Знам, че се занимаваш с дърворезба. Много ли работиш?
— Почти всеки ден. Татко ми построи барака, за да работя там и да си държа дърворезбите, за да не се повредят.
— Това е чудесна дарба — каза Харкорт. — Учила ли си някъде?
— Нито съм учила, нито някой ме е учил. Кой ще ме учи? Чувствам го вътре в себе си. Виждам в дървото фигура, която се мъчи да излезе, и и помагам. Или се опитвам да и помогна. Ако имах по-добри инструменти, щях да правя по-добри неща. Работя с инструменти, направени от Джийн.
Странна девойка. Наистина много странна. Храненица, чиито родители никой не познаваше. Просто бе дошла до къщата на мелничаря и той я беше приел. Беше имала късмет, защото мелничарят и жена му много искаха да имат дете. Преди години бяха изгубили от детска болест единствения си син и други деца не им се бяха родили. Харкорт си спомни как мелничарят, седнал на пейката пред мелницата и загледан в реката, му разправи случката.
— Можеш да си представиш как се чувствахме — каза мелничарят, — когато една хубава октомврийска утрин видяхме Йоланда да седи на стъпалата и да си играе с нашето малко котенце. Беше може би на седем или на осем години. Нямахме представа откъде може да е дошла, а и тя не можеше да ни каже. Радвахме се, че е дошла при нас, и я въведохме вътре. Дори ни беше страх, че някой може да дойде и да си я прибере. Тайно поразпитахме тук-там, но никой не беше изгубил дете. Оттогава живее с нас. Стана ни дъщеря.
Харкорт си спомни, че бе попитал:
— Още ли не знаете откъде е дошла?
— Не сме сигурни — отвърна мелничарят, — но може би е дошла от Пустата земя. Там все още живеят няколко души. Някой трябва да я е превел през моста в полунощ, за да я изведе оттам.
— Имаш ли основания да вярваш в това?
— Не — отговори мелничарят. — Просто си мислим с жената.
Пътеката стана по-равна. Харкорт погледна през рамо към голия разлом на варовиковите скали, през който бяха минали. До ушите му достигна приглушеното бучене на буйната река. А там, отвъд дърветата пред тях, беше мостът — масивна дървена конструкция върху каменни опори. Построен от отдавна забравен легион, трудил се тук по времето, когато наоколо било пустош, изпълнена с диви зверове.
Без да се замисля, импулсивно, изненадан от самия себе си, Харкорт вдигна ръка в знак на мълчалива почит към строителите от далечното минало.
ГЛАВА 3
Вуйчото на Харкорт лежеше на сламеника в кухнята, завит чак до брадичката с овча кожа. Косата и брадата му бяха бели, лицето мършаво — череп с опъната върху него кожа. Спеше. Затворените му клепачи приличаха на тънък пергамент.
— Така е, откакто Джийн го пренесе тук — каза жената на мелничаря. — През живота си не съм виждала толкова изтощен човек. Джийн го повдигна и аз се опитах да му дам малко супа, но той заспа с лъжицата в уста.
— Къде е Джийн?
— Тръгна по пътеката да види дали не би могъл да помогне. Не го ли срещнахте?
— Не — отговори Харкорт. — Може да е тръгнал по пътеката към замъка. Ние идваме от манастира. Йоланда научила, че съм там, и дойде да ми каже. Дядо ми ще прати хора да занесат вуйчо у дома.
— Може да остане тук — каза жената на мелничаря. — Не ни пречи. Срамота е да го будим. Нека си почине. Бедният човек, трябва много да е преживял.
— Много мило от твоя страна — отвърна Харкорт, — но дядо чака в замъка. Мисля, че беше загубил надежда отново да види вуйчо Раул. Този път отсъства много дълго и нямаше никаква вест от него. Не че някога е имало. Старецът ще брои всяка минута, през която ще очаква отново да види сина си. А и майка ми. Тя вероятно сега се суети да му приготви стая и да направи любимата му гозба…
— Как е майка ти? — попита жената на мелничаря. — Добре ли е старият господар? Вие винаги сте били толкова добри към нас. Спомням си как дядо ти бързо ни обади, когато Злото прекоси реката. И успяхме да избягаме в замъка и да намерим защита…
— Джийн изплати дълга, който смяташе, че има към нас за това предупреждение — отвърна Харкорт. — Той се би смело на стената. Нали тогава го раниха. Имаме нужда от хора като него. — Йоланда приближи с висока кана в ръка.
— Заповядай, милорд — каза тя. — Глътка бира. Обаче не струва.
— Вашата бира винаги е била добра — отвърна Харкорт. — Ако не ме лъже паметта, Джийн прави чудесна бира.
Той взе каната и я надигна. Беше прав, Джийн наистина правеше чудесна бира.