От високото по-хълма се зададе един гагоил. Когато дойде при тях, той хвана ръката на Харкорт и посочи надолу. Харкорт се обърна и видя силите на Злото бавно да се изкачват. Бяха далече и не можа да различи какви са — плътна линия от черни тела, които бавно се движеха напред. От тях се излъчваха решимост и сила — смъртоносна сила.
— Все още са на хълма под нас — каза тихо Йоланда.
— Този път няколко стрели няма да ги спрат — отвърна Харкорт. — Може би ще ги забавят, но няма да ги спрат.
Деций ги настигна запъхтян и каза:
— С тази глупава атака са целели да ни спрат, да ни задържат, за да могат да се съберат повече.
— Вероятно — съгласи се Харкорт. — Оттатък по хълма може би идват още. Ще ни стиснат като в менгеме.
— Във всеки случай трябва да построим позицията си на върха на хълма. При това положение няма никакъв смисъл да бягаме. Само ще се разделим и ще ни избият един по един — обади се абатът.
— Съвсем вярно — съгласи се Деций. — Трябва бързо да се изкачим на върха и да заемем позиция.
Билото беше съвсем наблизо. Абатът беше прав — само това можеха да направят. Но там всичко щеше да свърши. Малката им група не можеше да устои на пълчищата на Злото. Този път гърбът им нямаше да е защитен от катедралата и силите на Злото щяха да ги обградят от всички страни. Сигурно Злото щеше да плати висока цена, но те не можеха да направят нищо за спасението си.
Над тях прозвуча вик. Харкорт вдигна глава и съзря на върха човек с вързоп на гърба, нисък, гладко избръснат, с потъмняло от слънцето, почти черно лице. Държеше тояга и я размахваше към тях. Беше с парцаливи панталони и овчи кожух с козината навън. Абатът ахна от изненада.
— Амбулантният търговец! За Бога, амбулантният търговец!
— Идвайте горе — извика търговецът. — Тичайте!
— Търговецо — провикна се Йоланда, — какво търсиш тук?
— Как какво, дете? — отвърна той. — Дошъл съм да ви спася. Да ви спася от собствената ви чудовищна глупост.
Когато стигнаха на билото, Харкорт видя от другата страна дълбока долина, покрита с мъгла. Не беше утринно изпарение. До него абатът дишаше тежко.
— Друго проклето мочурище! Отказвам да газя.
— Уверявам те, че не е мочурище — каза амбулантният търговец. — Бягай право надолу и се шмугвай в мъглата. Там ще бъдеш на сигурно място. Не се бави.
Харкорт понечи да възрази. Тук на върха поне имаха възможност да продадат скъпо живота си, но ако ги настигнеха, докато бягат надолу, или ги нападнеха в долината…
— Хайде, глупако! — изрева амбулантният търговец. — Не чу ли какво казах на абата?
— Няма да отида — отвърна Харкорт. — Ще остана тук и ще се бия.
— Самичък? — попита амбулантният търговец. Харкорт се огледа и видя, че наистина е самичък, защото останалите вече тичаха надолу.
— Самичък — отвърна Харкорт. — Да, ако трябва, ще се бия самичък.
— Ти като че ли не ми вярваш много — каза търговецът.
— Изобщо не ти вярвам — отговори Харкорт. — Вярвам само на здравата си дясна ръка и на Всемогъщия Бог.
— Нещастен идиот! — изкрещя амбулантният търговец. — Не разбираш ли какво ти казват? Това долу е убежище, В тази мъгла никакво Зло не може да влезе. В нея всички сте на сигурно място.
Харкорт погледна надолу по пътя, по който бяха дошли. Сега силите на Злото бяха по-близо, почти по средата на хълма, и бързо напредваха. Оттам се чу яростен рев, от който кръвта му замръзна. Абатът и другите вече достигаха мъглата, която забулваше долината.
— Аз тръгвам — каза амбулантният търговец. — Моля те да дойдеш с мен. Безсмислено е да се изправиш самичък срещу тях.
Харкорт вдигна рамене.
— Предполагам, че си прав. — Той се усмихна свирепо. — Но ако тази долина не е убежище…
— Убежище е. Уверявам те, че е убежище. И хукна надолу.
Харкорт го последва.
Влязоха в първия тънък воал от мъгла. Харкорт спря и се обърна.
Силите на Злото тичаха към него, крещяха, от устите им излизаше пяна, приближаваха се, готови да го убият.
Но не можаха, да го обградят. Преди да достигнат до най-рядката мъгла, те спряха, започнаха да падат и да се търкалят, да дращят с нокти по земята. Падаха един върху друг, на купчини, и с всички сили се мъчеха да спрат преди да докоснат опасната линия на мъглата. Крещяха и лаеха от ярост, подскачаха, ревяха с всички сили, размахваха стиснати юмруци, протягаха пръсти, с блестящи нокти.
Харкорт потрепери. „Бях обзет от глупава гордост — каза си той. — Бях готов да застана срещу тях. Никой човек не може да се опре на тази огромна сила. Още при първата атака щях да падна разкъсан на парчета, изподран и изпохапан, смазан и захвърлен. Само за секунда от мен нямаше да остане нищо, което да наподобява човешко същество.“