Мъглата ги беше спряла. Мъглата и заклинанието. Той разбра, че мъглата сама по себе си не представлява нищо — тя беше просто физическа проява на заклинанието. Как и защо на това място, дълбоко във вътрешността на Пустата земя, имаше такава силна магия?
Силите на Злото бяха започнали да се оттеглят нагоре по хълма. Сега вървяха бавно, тътреха се. Първата вълна на ярост и гняв беше преминала и те отстъпваха без желание да убиват, без мисъл за отмъщение.
Харкорт се обърна и погледна към долината. Беше тясна, осеяна с големи камъни и със стари достолепни дървета. Над тях като защитна покривка лежеше плътна тишина. Абатът се изкачваше към него, мърмореше и пухтеше.
— Ти, проклет глупако — започна той задъхан, — искаше да се изправиш срещу тях. Искаше да ни прикриваш. Не повярва ли на амбулантния търговец?
— Не — отговори Харкорт. — Не му повярвах. На какво основание трябваше да му повярвам? С неговата фалшива раковина, с приказките му за Пророкуващия кладенец и с предупреждението му да се пазим от дракони…
— Раковината ни съобщи за това място — каза абатът.
— А амбулантният търговец се изправи заедно с Нъли и Йоланда срещу Древните.
— Може би — отвърна Харкорт. — Но дори и Йоланда не е съвсем сигурна.
— Орк! — изкрещя папагалът.
— Ела, приятелю — каза абатът. — Забрави за момент всичките си мисли за бой със силите на Злото. Сега поне не се налага да се бием с тях. Бъди благодарен, че все още сме живи.
— Благодарен съм — отвърна Харкорт.
— Тогава ела да слезем при другите. Запровираха се между камъните и дърветата и скоро стигнаха при останалите, които стояха на кръгла полянка. Йоланда дотича до Харкорт и възкликна:
— Ти си се спасил! Безпокоях се за теб. Видях, че стоиш на върха. Стори ми се, че спориш с амбулантния търговец. Защо трябваше да спориш с него?
— Той не спореше — обади се абатът. — Стоеше там, за да ни защитава.
— Не е вярно — призна Харкорт. — Не повярвах нито дума на магьосника.
— Ти не вярваш на нищо, което не можеш да пипнеш — каза абатът. — Чарлз, ти си изпълнен с противоречия. Романтик и циник…
— Сега не е време за философстване — прекъсна го Йоланда. — Всички сме живи и здрави и единствено това има значение.
Тя хвана Харкорт за ръка и го поведе към другите, които се бяха събрали в средата на поляната.
— Искам да знам обаче какво ще правим сега? — каза Харкорт. — След като стигнахме до това убежище ще бъдем ли принудени да останем тук, без да можем да продължим от страх да не се натъкнем на скитащи сили на Злото?
— Затова можем да поговорим по-късно — отговори Йоланда.
— Чувал ли си някога за такова място? — попита Деций.
— Още не мога да повярвам — отговори Харкорт. — Всеки момент магията може да се вдигне и силите на Злото да се нахвърлят с вой върху нас.
— Не трябва да се страхуваш от тях — каза амбулантният търговец. — Това място съществува от столетия. Аз самият го използвам, когато Злото се развилнее и нямам къде да се скрия.
— Но какво е това място? — попита Харкорт. — Защо е точно тук?
— Това е мястото, където е погребан онзи неизвестен легендарен светец, чиято душа, казват, била затворена в една призма — отговори амбулантният търговец. — Макар душата му да е открадната, мястото съществува. Знаете легендата, нали?
— Знаем я. А ти сигурно знаеш, че призмата е скрита тук някъде — изтърва се абатът.
Амбулантният търговец го погледна изненадано и каза:
— Не, не знам.
— Гай, сега не е време да приказваме за това — намеси се Харкорт.
ГЛАВА 24
Беше паднал мрак. Бяха свършили с вечерята и сега седяха край огъня. Четиримата гагоили стояха на стража с лица, обърнати навън.
Харкорт седеше замислен, без да обръща внимание на бъбренето на другите. През деня бяха изследвали омагьосаната долина. Тук, където бяха влезли, тя беше тясна, но по-нататък хълмовете от двете и страни ставаха по-ниски и тя се разширяваше. В подножието на хълмовете от двете и страни имаше дълги редици камъни, отърколили се по склоновете. В централната част долината беше покрита със стара гора и на много места дърветата бяха толкова близко едно до друго, че клоните им се преплитаха. Растителността под тях беше малко, но пък бяха нацъфтели растения, които обичаха сянка.
Мъглата не се разсейваше и слънцето не се виждаше. Цареше необичайна тишина. Всички звуци бяха смекчени и приглушени. Падналите листа бяха влажни и не шумяха под краката им. На няколко пъти Нъли и Харкорт се изкачваха по склоновете до места, където мъглата беше по-рядка, и оглеждаха за следи от силите на Злото. Нямаше.