— Лейди Маргарет — обади се тихо амбулантният търговец, — защо не престанеш с този маскарад? Преди няколко часа разбрах коя всъщност си ти. Срещнах те преди много години. Спомняш ли си нашата среща?
— Да, спомням си — отговори Нан. — Беше на едно тържество. — И говорихме за магия. Още тогава ти усилено търсеше логика в магията.
— Вярно е — съгласи се Нан. — И ти не ми помогна. Доколкото си спомням, ми се присмя.
— От време на време дочувах за някаква луда, която живеела в гората и била лекар на Злото — каза амбулантният търговец. — Нито за момент не ми мина през ума, че може да си ти. Не можех да допусна, че тази луда може да е онази красива, очарователна жена, която бях срещнал за кратко преди толкова години. Понякога си мислех да потърся тази магьосница, за да си поговорим с нея, но всеки път нещо ми попречваше и така и не можах да го сторя.
— Всичко това е съвсем вярно — отговори Нан, — но аз се промених. Много се промених. Вече не съм нито красива, нито очарователна, каквато бях. Превърнах се във вещица. Толкова се промених, че дори такъв магьосник като теб не може да ме познае.
— Видях пръстена ти — каза амбулантният търговец. — Рубина, пълен с огън. Този скъпоценен камък не може лесно да се забрави. Ти го носеше, когато те срещнах. Сега, когато отново го видях, потърсих и други неща като доказателство за твоя благороднически произход. Начинът, по който държиш главата си — гордо, когато никой не те гледа. Изтънчената ти реч…
— Достатъчно, магьоснико. Не оспорвам нищо от казаното. Но не разбирам защо искаш да ме разкриеш. Не виждам какво би спечелил от това. На теб то не може да ти помогне с нищо, както не може да навреди на мен, макар да не разбирам защо ще искаш да ми навредиш. Нали съм обикновена луда стара вещица.
— Права е — обърна се Харкорт с леден глас към амбулантния търговец. — Не виждам никакъв смисъл в това, което направи. Тя беше доволна такава, каквато е…
Амбулантният търговец вдигна ръка да го спре и каза на Нан:
— Когато те видях, с теб беше и твоята дъщеря. Чудно малко същество…
— Мъртва е — отговори Нан. В гласа и нямаше никаква емоция, никаква надежда, никаква вяра. — Сигурно е мъртва. Избяга с един трубадур, който си беше втълпил, че може с песни да омагьоса Злото.
— Търси ли я?
— И търсих, и питах. Питах дори силите на Злото. Когато споменах какво търся, те само ми се изсмяха. Дошла е с нейния трубадур в Пустата земя. Сигурна съм, че го е направила. С онзи лекомислен трубадур, който си въобразяваше, че може да омагьоса Злото. Сигурна съм, че е била тук.
— Тя е още тук — каза амбулантният търговец. — Тя и нейният трубадур, който почти омагьоса Злото. И двамата лежат тук заедно с нашия мистичен светец и с много древни магьосници, които са били много по-големи от днешните. Такива, пред които дори не съм достоен да застана. Те са онези вечно живи духове, които не умират истински, а продължават да живеят, които могат да преодолеят бариерата на смъртта и да ни докоснат…
Той спря за момент и вдигна ръце над главата си. От разперените му пръсти изпращя мълния.
— Те са тези — извика той, — които могат да ни дадат отговор.
И отговорът дойде. Дойде с пронизителния звук на незнайна песен, извиси се във въздуха с нарастващ блясък, пронизан от мълнии и изпълнен с тътнеж, който ги повали на земята.
ГЛАВА 25
Огънят беше изгаснал. В тъмнината някой плачеше. Светлината беше изчезнала, а с нея и тътенът. Въпреки тъмнината на фона на звездното небе Харкорт различи мержелеещите се корони на дървета и инстинктивно разбра, че това не са дърветата от омагьосаната долина, където се бяха скрили от Злото.
Плачът продължаваше и Харкорт се надигна и залази към мястото, откъдето идваше. Женски плач. „Йоланда — помисли той. — Какво ли може да и се е случило?“ Почти веднага разбра, че не е Йоланда. Значи беше Нан. Допълзя до свитото тяло, пресегна се слепешката, хвана старицата и я притегли до гърдите си. Прегърна я и започна да я люлее като малко дете.
— Не плачи — прошепна той. — Няма нищо.
Чуха се и други гласове, между тях и един остър, който можеше да е само на амбулантния търговец.
— Замълчете всички! Не говорете! Легнете и мълчете! Пазете тишина!
Една ръка опипа Харкорт.
— Чарлз, ти ли си? — чу се дрезгавият глас на абата.
— Аз съм — отговори Харкорт.
— Къде сме, Чарлз?
— Един Господ знае.
„Магията — каза си той — по някакъв начин ни е пренесла от сигурното убежище.“ Той знаеше, че не са на предишното място. Тук беше тихо, както и в омагьосаната долина, но тишината беше друга. „Къде сме? — запита се той. — На една левга, на десет левги, на сто левги може би дори по-далеч от нашата цел, отколкото когато тръгнахме. Може би сме спасени от Злото, спасени от неговите лапи? Но за това няма никаква гаранция.“ Нан тихо плачеше и мълвеше: