Той клекна благодарен, че тъмнината скрива от другите тревогата му. Би могъл да попита амбулантния търговец, но не желаеше. Затвори се в себе си, за да скрие липсата на вяра. Освен това се страхуваше, че отговорът на амбулантния търговец може да не му хареса. Въпросът обаче бе зададен от абата.
— За мен казаното има смисъл с изключение на една дреболия — каза той. — Тъй като душата на нашия светец е затворена…
— Други говорят вместо него — обясни спокойно амбулантният търговец. — Други действат вместо него.
— Помагат му?
— Това не знам. Но е имало много мъдреци, които са знаели за него и за онова, което се е опитал да направи. И се възхищавали от него. Имало и такива, които казвали, че го обичат.
— Това не е отговор — каза навъсено абатът, — но предполагам, че трябва да се задоволим с него. Ала светецът Лазандра…
— Лазандра е нещо съвсем друго — рече амбулантният търговец. — Предател на братството. Той е от онези хора, които за власт и богатства са готови да се продадат.
Нъли дръпна Харкорт за ръкава и стана. Без да се замисля, Харкорт го последва.
— Ще се кача на хълма — каза Нъли. — Нямам намерение да стоя долу като прасе в кочина, което грухти и чака касапина.
— Идвам с теб — отвърна Харкорт. — Един от гагоилите е на хълма.
— Да, преди малко го видях.
— Не ми харесва този мазен, подмилкващ се амбулантен търговец — каза Нъли. — Изобщо не съм сигурен, че е толкова уверен в това, което казва.
— Аз също — призна Харкорт.
Нъли тръгна нагоре по хълма. Движеше се като сянка — плавно и безшумно. Стъпвайки колкото се може по-тихо, макар и не толкова, колкото Нъли, Харкорт вървеше подире му. Стигнаха до гагоила и Нъли му каза:
— Ела с нас. Но внимавай да не вдигаш шум.
Гагоилът не отговори. Сякаш не го чу. Но когато продължиха нагоре, ги последва, движейки се толкова тихо, колкото и те.
По средата на склона Нъли спря и се обърна към Харкорт.
— Ние сме между два хълма. Сврели сме се в тясната долина между тях. Силите на Злото може да са разположени на единия или на другия, а най-вероятно и на двата. Не можем да си позволим утрото да ни завари тук. А този малоумен амбулантен търговец изглежда напълно доволен от положението.
— Той няма военна подготовка — отвърна Харкорт. — Просто не разбира.
— Но е инат. — Ако трябва, ще му избия ината.
— Най-лошото от всичко е, че е не само инатлив, но и високомерен.
— Като стигнем на върха, ще знаем какво трябва да направим.
Изкачиха се на билото и клекнаха. Гагоилът остана прав. Под тях се простираше долината, а над нея, на фона на небето, се мержелееше съседният хълм.
— В долината има нещо — каза Нъли. — Виждаш ли го?
— Съвсем неясно — отговори Харкорт. — Нощта е много тъмна. Прилича на издатина, на начупена бяла линия.
— Според мен не е линия, а стена.
— Вуйчо спомена, че около вилата имало стена, но не каза каква. Пък и ние не попитахме. За много неща не се сетихме да питаме.
— По всичко личи, че на този хребет няма сили на Злото — каза Нъли.
— Ако вилата е в долината — каза Харкорт, — бялата линия трябва да е стена. Но каква стена?
— Може би каменна. Вероятно дебела и висока.
— Вуйчо каза, че била охранявана. Опитал се да влезе, но го спрели. От това заключавам, че охраняваната стена може да не е много висока.
— Не се заблуждавай. Няма да е лесно да я преминем. Преди да предприемем нещо, трябва внимателно да я проучим.
— Ти остани тук — каза Харкорт, — а пък аз ще огледам хребета.
— Вземи и гагоила.
— По-добре да съм самичък.
— Какво ще търсиш?
— Не знам. Всичко.
Харкорт тръгна надясно. Движеше се предпазливо. От време на време спираше, за да огледа по-добре долината и тъмната издатина, която можеше да е вилата. Не видя нищо повече от онова, което бяха видели с Нъли.
По-голямата част от билото беше покрита с гора, но имаше и голи места, които той пресичаше колкото се може по-бързо. Усещаше, че силите на Злото са наблизо. Чувстваше се потиснат. Но нямаше никакви други следи, никакво шумолене, изобщо никакъв шум. Никакво доказателство за тяхното присъствие. Хребетът рязко се спускаше, сякаш някакъв гигантски юмрук го беше ударил, нащърбил и издълбал дълбок жлеб. Харкорт тръгна надолу и скоро стигна в някаква странна седловина. Огромни каменни плочи лежаха разхвърляни, а над тях се издигаше скала, открояваща се с белотата си в тъмнината. На нея се виждаше вход на пещера — не много дълбока, не много широка, но пещера. Между камъните пред нея се издигаха дъбове. Никога не беше виждал толкова дебели дървета. Но пък не бяха много високи — клоните им се простираха ниско над земята. Зад тях се откриваше изглед към долината. Харкорт мина под дърветата и се взря надолу. Едва различаваше тъмното петно, което може би беше вилата. От бялата линия на стената се виждаха само отделни участъци. За момент му се стори, че там мъждука слаба светлина. Дори наистина да беше светлина, тя изчезна толкова бързо, че не беше сигурен дали не му се е привидяло. После отново се появи, този път не мъждукаща, а трепкаща светлина, която за момент блесна, после почти угасна, събра сила и отново блесна, след което изгасна съвсем. Той почака със затаен дъх отново да се появи, но не видя нищо. Дали не беше сигнал? Може би беше сигнал за него, макар че изглеждаше невероятно някой да знае, че е наблизо. „Може би Елоиз знае — каза си той. — Може би по някакъв начин е усетила, че най-после съм дошъл за нея.“ В представите си я виждаше облечена в свободна бяла дреха, с тънка свещ в едната ръка, с другата заслонила пламъка от вятъра, взираща се в мрака, за да го види. Беше с развяна коса, с паднал върху лицето и кичур — такава, каквато я беше виждал в сънищата си.