— Елоиз! — почти извика той. Искаше му се отново и отново да произнася името и, макар това да бе смешно. Просто знаеше, че тя е там долу.
Без да се пита откъде знае, щастлив, че го знае, той се зачуди как ще стигне до нея. Вуйчо му беше казал, че вилата е силно охранявана. Значи не можеше да се превземе с фронтална атака. Вуйчо му беше опитал да се промъкне покрай охраната, но не беше успял.
Зад него се отърколи камъче и той бързо се обърна. На каменните плочи, точно пред входа на пещерата, се появи дребна фигура. Харкорт усети, че му се повдига.
— Значи си ти — каза той. — Никога ли няма да се отърва от теб?
— Досетих се навреме, че ще дойдеш тук — изфъфли тролът, — и побързах да дойда, защото трябва да съм с теб, докато не ми построиш мост. Без мост съм нищо, дори по-малко от нищо.
— Стига си дърдорил за този мост — сряза го Харкорт. — Знаел си, че ще бъда тук? Откъде?
— Вървях много и бързах. — отвърна тролът, — и съм много изтощен. Първо трябваше да обикалям, за да избегна ордата зли сили от моето племе, които без съмнение са разгневени, че вървя с вас. После трябваше да направя едно още по-голямо отклонение около омагьосаното място и…
— Ти си знаел къде отиваме?
— Подочух нещичко. Нищо не пропускам. Щях да ти кажа къде е това място, но ти ми беше много сърдит. За какво — не знам. Не ми даде никаква възможност да ти кажа. На няколко пъти се опитвах, но ти все ме гонеше. Толкова ли не ме обичаш?
Харкорт отиде до трола, измъкна от ръката му края на въжето и го дръпна така, че примката се затегна.
— След като си тук — изсъска Харкорт, — можеш ли да ми кажеш как да се промъкна покрай стражата на вилата?
— Ти няма да можеш — отвърна тролът. — Много си голям и тромав. Но аз мога. Сигурен съм, че само аз мога да стигна до вилата.
— И каква полза от това?
— Не знам, добри ми господине. След като вляза, може би ще измисля нещо. Трябва да направя нещо, за да ти се отблагодаря предварително за моста, който ще ми построиш.
Харкорт захвърли края на въжето с възмущение. Тролът бързо се пресегна и го хвана.
— Ела с мен — каза Харкорт. — Но пази тишина. Да не си посмял да говориш!
Върнаха се при Нъли.
— Виждам, че си намерил и приятел — каза той.
— Не съм го намерил аз. Той ме намери. Настигна ме. Чак се е изприщил от желание да ни помогне.
— Колкото до помощта — каза Нъли, — ще почакаме и ще видим.
— Намерих пещера в скалата под хребета. Добре скрита от паднали камъни и дървета. По-добре е, отколкото да клечим в долината. От нея се виждат долината и вилата и е добра за наблюдателен пост. Ако Злото ни нападне, поне гърбът ни ще е защитен.
— Ти остани тук и наблюдавай трола — каза Нъли. — И ако много шава, прережи му проклетото гърло. Нямам му никакво доверие.
— Аз също — отвърна Харкорт.
— Остават няколко часа до разсъмване. Ще сляза да доведа другите. — Той се обърна към гагоила, който стоеше на пост малко по-настрана. — Ти остани тук с Чарлз!
ГЛАВА 26
При първата утринна светлина видяха вилата. Бялата линия около нея наистина беше стена.
— Според мен е каменна — каза абатът. — Дебела и здрава. И висока. Колко смятате, че е висока?
— Трудно е да се прецени оттук — отговори Нъли. — Бих казал, не по-малко от шест стъпки. Може и повече. Мъча се да открия порта. Вие виждате ли порта? Трябва да има, и то не една.
Харкорт поклати глава.
— Не виждам порта.
Тримата клечаха под дебелите дъбове и се взираха в долината.
— Според мен от време на време нещо се движи — каза абатът. — Едва се забелязва.