— Сигурно е пълно със сили на Злото — рече Нъли. — Ще ми се все пак да вярвам, че онази сган, която ни нападна преди да достигнем убежището, няма да дойде, за да ги подсили.
— Сигурно — отговори Харкорт. — Най-вероятно са още там и чакат да излезем. Не могат да знаят, че сме си отишли. Навярно си мислят, че са ни хванали в капан.
— Мисля, че си прав — подкрепи го абатът. — Снощи нашият трол ми каза, че може да се промъкне покрай охраната.
— И каква полза? — попита Нъли.
— Вероятно никаква. И аз му зададох същия въпрос. Не можа да ми отговори. Каза, че като влезел във вилата, може би щял да измисли някакъв начин да ни помогне.
— Нямам му вяра — каза Нъли. — Според мен най-добре да го цапардосаме по главата и толкова.
— Не съм много съгласен — каза абатът. — Чарлз, ти не му ли обеща да му построиш мост?
— Да. В момент на слабост му обещах.
— Смятам, че от благодарност ще ни е верен — каза абатът. — Готов е, ако има душа, да я продаде за един мост.
Нъли изсумтя презрително. Гагоилите стояха на пост между дърветата. Деций седеше на един камък и точеше меча си. Абатът кимна към него.
— Странен е. Държи се, сякаш се чувства като натрапник. Като че ли е нежелан.
— Деций е добър боец — отбеляза Нъли. — В държането му няма нищо чудно. Той е професионален войник. Може би се чувства излишен. Вярно, че се присъедини към нас, но не е от нашата група.
— Аз съм готов да го приема — каза абатът.
— Всички сме готови да го приемем — отвърна Харкорт, — само че той не може да се отърси от ужасната си римска гордост.
Нан и Йоланда седяха в пещерата, близко до торбите. Амбулантният търговец стоеше прав и неподвижен, подпрян на тоягата си. Тролът клечеше в краката му.
— Не по-малко странен е и амбулантният търговец — каза Нъли. — Независимо какво става, той, изглежда, ни е проблем. Когато се върнах да кажа на другите за пещерата, той изобщо не се зарадва. Изглежда, мисли, че се опитвам да го изместя.
— Предложи ли нещо? — попита Харкорт.
— Просто не реагира. Нищо друго.
— Според мен — каза абатът, — цялата тази работа не му харесва.
— Може би, понеже знае с какви опасности е свързана — предположи Харкорт.
— Ако е така — каза Нъли, — защо не ни помогне с една-две магии? Нали в омагьосаното убежище се обърна към магьосниците или кой знае към какви сили, за да ни измъкнат.
— Мисля, че се е изплашил — каза абатът.
— И на мен цялата тази работа не ми харесва — призна Нъли, — но щом сме тук, ще се опитаме да направим нещо. Трябва да направим нещо. Иначе някой от онези долу ще ни открие и ще се окажем лесна плячка.
„Работата е там — каза си Харкорт, — че ако бъдем принудени да бягаме, няма никакви шансове да успеем да се измъкнем от Пустата земя. Силите на Злото са раздразнени и като разберат, че сме напуснали омагьосаното убежище, ще тръгнат да ни търсят навсякъде.“
— Трябва да проучим положението долу — каза Нъли. — Да разузнаем. Аз ще отида и мисля, че Чарлз също трябва да дойде. Ти, абате, ще останеш тук. Ти не си за такава работа.
— Ще тръгнем поотделно — каза Харкорт. — Така по трудно могат да ни открият, а и двама души поотделно ще видят повече, отколкото заедно.
— Остави си меча — посъветва го Нъли. — Трака, пък и може да се препънеш. Вземи кама. Деций ще ти услужи с неговата.
— Ами самият Деций? — попита абатът.
— Той ще остане с теб и с амбулантния търговец. Римлянинът е свикнал да се бие изправен. Той не може да се провира през шубраци. И, за Бога, отваряй си очите, докато ни няма.
Харкорт стана, отиде в пещерата и свали колана с меча. Приближи се до Нан, която седеше на земята. Йоланда стоеше зад нея, близко до амбулантния търговец.
— Вземи! — каза Харкорт, подавайки меча на Нан. — И го пази! Отивам на разузнаване.
— Това е мое задължение. — обади се Йоланда. — Аз съм разузнавачът на групата.
— Този път не.
— Но ти ще бъдеш без оръжие!
— Ще взема камата на римлянина.
— Моята ще ти свърши по-добра работа. Винаги е добре наточена. Римляните не ги бива за тази работа.
Подаде му камата си и Харкорт я взе. Беше тънка, върхът и бе остър като игла, а острието бе триъгълно — три остри като бръснач ръба. Той я погледна изненадан.
— Семейството ни я притежава от години — обясни тя. — Един от прародителите на Джийн я е донесъл от някаква война. Плячка, взета от някакъв езичник, който вероятно я е взел от някой друг.
— Благодаря — каза Харкорт.
— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?
— Ти си необходима тук. Ако ви нападнат, тук ще има нужда от твоя лък.
Той свали колчана и лъка си и ги остави на земята, после я погледна. Тя се цупеше.