— Моля те, повярвай ми. Наистина си необходима тук. Отиваме двамата с Нъли. Ще се върнем колкото се може по-бързо. Трябва да знаем какво ни очаква. — Харкорт се огледа. — Но къде е тролът?
— Преди малко беше тук — отвърна Нан.
— По дяволите, винаги се крие! — изруга Харкорт. — Не му вярвам. Ако се върне, погрижете се да не изчезва.
За момент понечи да прегърне Йоланда и да я целуне, преди да тръгне, но се отказа, наведе глава и промълви само:
— Е, аз тръгвам.
— Желая ти успех, Харкорт — обади се амбулантният търговец.
Харкорт не отговори. В края на горичката го чакаше Нъли.
— Готов ли си, Чарлз?
Харкорт кимна.
— Наляво или надясно?
— Аз ще тръгна надясно.
— И не бързай — предупреди го Нъли. — Спомни си какво съм те учил като дете! Придвижвай се бавно! Използвай всяко прикритие! Оглеждай се преди да се покажеш! Бъди нащрек!
По хълма имаше много прикрития. Понякога на четири крака, друг път по корем, Харкорт се спускаше по склона. Слънцето още не беше изгряло, но когато изгрееше, щеше да е зад гърба му и щеше да трябва да се крие още по-старателно. Но пък тогава слънцето щеше да заслепява онези, които щяха да гледат откъм вилата.
Нищо не се движеше долу. Пред стената растяха гъсти храсти и отделни дървета, зад които можеше да има много скрити наблюдатели. Но от тях нямаше никаква следа. Харкорт внимателно огледа най-близкия участък от стената, търсейки скрити фигури, някакви движения, но не откри нищо. Знаеше обаче, че силите на Злото са там. Трябваше да са там. Вуйчо му Раул беше открил стражите, беше се опитал да се промъкне покрай тях и да влезе във вилата, но когато разбрал, че са много, че сам човек не може да си пробие път, се беше върнал.
„От дълги години — каза си Харкорт — тези стражи на Злото клечат край стената и очакват врага, който не идва. И продължават да стоят, въпреки че няма никакъв враг.“ Макар че, от друга страна, би могло и да има врагове; беше напълно възможно да е имало врагове, отдавна прогонени, за които той да не знае.
На хората би им омръзнало такова безсмислено пазене. Но на силите на Злото? Той вдигна рамене. Откъде можеше да знае? Кой можеше да каже как биха постъпили силите на Злото? Не биваше да се надява, че са намалили бдителността си.
Продължи да пълзи от храст към храст и от храст към камък, всеки път оглеждайки се внимателно преди да излезе от прикритието си. И най-сетне съгледа долу наблюдатели — зад гъстите храсти до стената клечаха няколко неясни фигури, така скупчени, че не можеше да разбере какви са. Не се движеха, очевидно не го бяха открили.
Запълзя надолу още по-предпазливо. Когато спря, за да ги потърси отново, не можа да ги открие. Зрителният му ъгъл се беше променил и сега те бяха скрити от гъстака.
Защо трябваше да се крият? Защо не стояха на открито? Така щяха по-резултатно да отблъскват нежеланите гости. Дали Злото не желаеше да създаде впечатление, че вилата не се охранява, че в нея няма нищо, което заслужава да се пази? Нали ако има вид на напусната, ограбвана може би много пъти, интересът към нея ще е малък. Очевидно Злото желаеше да създаде впечатлението, че не проявява никакъв интерес към нея.
Той се приближи до един плътен гъсталак, легна по корем и бавно се запровира през него. Стори му се безкраен. Най-сетне се измъкна от него и заразглежда вилата, която сега беше значително по-близко. Беше голяма постройка, наистина голяма, но не чак толкова колкото изглеждаше в началото. Жълтото и червеното на покрива помътнял от годините и времето, блестеше меко в светлината на изгряващото слънце. Огромни колони очертаваха каменните и стени. Бялата ограда беше висока и скриваше от погледа долната част на вилата. Отвъд стената имаше парк, в чийто Център беше разположена сградата. Дърветата бяха нарядко. Тук-там по зелената морава имаше лехи с пъстри цветя. Приятно място. Навремето тук сигурно се бяха разхождали римски патриции, а дамите, облечени в най-фина коприна, бяха седели на маси под дърветата на сладкиши, вино и клюки. Сега обаче нямаше жива душа. Една ръка го докосна по рамото.
Стреснат, той се обърна, стиснал камата на Йоланда, готов да нанесе смъртоносен удар. И видя лицето на трола с въжето. Стисна го за гърлото и изсъска:
— Ти! Ти…
Тролът се задърпа и извряка:
— Сър! Сър!
— Защо вървиш подире ми? Кажи!
— Опасност! — промълви тролът. — Сър, грози те опасност. И посочи право пред тях. — Капан, сър. Трап.
— Трап? — прошепна Харкорт. — Не виждам никакъв трап.
— Точно пред нас. Парчето гола земя.
— Наоколо има много парчета гола земя. Над някои пропълзях.