После загледа внимателно вуйчо си. Раул мърмореше в съня си, едната му ръка нервно потръпваше.
— Може да мине доста време, докато дойдат хората от замъка — каза Харкорт и се обърна към Йоланда: — Ще бъдеш ли така любезна да ми покажеш дърворезбите си?
— За мен това ще бъде чест, милорд.
Той допи бирата, сложи каната на масата и излезе подир девойката. Лъчите на залязващото слънце блестяха върху повърхността на реката, която шумно се плъзгаше надолу и мълвеше нещо с онзи дълбок, поверителен тон, присъщ на големите реки. Над поляната се носеше лекият, приятен аромат на горски цветя, нацъфтели под сенките на дърветата. „Приятно място — каза си Харкорт. — Би било добре да остана известно време тук, за да се наслаждавам на гласа на реката и аромата на цветята.“
Йоланда го заведе до една малка барака край реката. Южната стена, издигната само наполовина, осигуряваше светлина.
— Стряхата отгоре — обясни Йоланда — пази от дъжда, пък и на сянка и на течение дървото съхне по-добре. Тя отвори вратата и покани Харкорт да влезе. Той пристъпи и спря поразен.
Подпрени до стената стояха дърворезби, някои полузавършени, други, доколкото можеше да определи неопитното му око, почти готови. На полиците бяха наредени дърворезби на глави, не само човешки, но и на чудовища, които не можеше да назове. Тук-там имаше и други изображения — пано с роза с обвита около нея лоза, няколко малки коня, котка и котета, волска каруца и воловар. Но най-много бяха главите.
— Трудно се намира добро дърво — сподели Йоланда. — Всяко дърво си има своите качества. Най-добри са черешата и кестенът, но той се намира много трудно. Има в изобилие дъб, но пък обработката му не е лека, а и трябва да се цепи и да се проверява. Добри са някои по-меки дървета, но те не могат да се полират.
В края на една полица стоеше гагоил1 — толкова грозен и безформен, че чак беше красив. Муцуната му заемаше половината лице, ушите му бяха като на прилеп, ноздрите широки, устата голяма и с остри зъби, устните дебели и провиснали.
— Не разбирам как си измислила някои от фигурите — каза Харкорт. — Този гагоил например…
— На сградата на манастира има скулптури на гагоили — обясни Йоланда. — С разрешение на абат Гай ги разгледах и някои от фигурите са оттам.
— Разбирам — отвърна Харкорт. — Не ми мина през ума. Никога не съм ги разглеждал подробно.
— Аз ги разглеждам — каза Йоланда. — И ги запомням. После ги променям мъничко. Опитвам се да им вдъхна живот. Искам да ги направя като истински. Този гагоил е чудовище, но аз се опитах да го направя живо, дишащо чудовище. Докато работех над него, му говорех и ми се струваше, че ми отговаря. Опитах се да го направя да изглежда така, сякаш може да говори.
Жената на мелничаря подаде глава през вратата и каза:
— Вуйчо ти се събуди. Опитва се да говори. Каза няколко думи, но така фъфлеше, че нищо не разбрах.
— Идвам — каза Харкорт и тръгна към вратата. В кухнята той коленичи до сламеника и каза: — Вуйчо.
— Чарли? Чарли, ти ли си?
— Да, вуйчо. Дойдох да те заведа у дома. Дядо е в замъка и те очаква.
— Къде съм, Чарли?
— В мелницата на Джийн. Джийн, мелничаря.
— Значи съм отсам реката.
— На сигурно място си, отсам реката.
— Отвъд Пустата земя ли съм?
Харкорт кимна.
— Добре — каза Раул. — Много добре. Най-после съм спасен.
— Ще те пренесем в замъка.
Раул стисна рамото му. Беше кожа и кости.
— Чарли — прошепна той. — Чарли, намерих я.
Харкорт се наведе по-ниско и каза:
— Не се тревожи. Не се мъчи да говориш. Ще ми кажеш по-късно.
— Намерих я, но не можах да я взема. Те бяха много. Но знам къде е. Знам, че съществува, че не е просто легенда. Не е, глупава история.
— Вуйчо, за какво говориш?
— Призмата — прошепна вуйчо му. — Призмата на Лазандра.
— Искаш да кажеш онази…
— Онази — отговори вуйчо му, — в която е затворена душата на светеца.
— Но, вуйчо…
— Казвам ти, че знам къде е. За малко щях да я взема. Щях да я взема, но…
— Не сега — спря го Харкорт по-грубо, отколкото искаше. — Не можем да обсъждаме този въпрос тук. Трябва да те закараме у дома.
— Пристигат мъжете от замъка — обади се от вратата жената на мелничаря. — Слизат по пътеката.
ГЛАВА 4
Много преди да стигне до края на пътеката Харкорт чу тракане на метал и силни гласове. Когато излезе на билото, спря коня и загледа групата въоръжени мъже пред замъка, Бяха римски войници, облечени в походно облекло. Шлемовете, ризниците и наколенниците им лъщяха на светлината на късното следобедно слънце. Двуметровите им метални копия хвърляха дълги сенки.
1
Гротескна фигура на човек или животно, често използвана в готическия стил — напр. водоливниците на катедралата „Нотр Дам“ в Париж. — Б. пр.