— Време е — каза абатът, опъна лъка и стреля.
Един огър се строполи. След миг паднаха и други.
„Не са достатъчно — помисли-Харкорт. — Четири лъка не са достатъчно.“ Независимо колко добре се целеха и стреляха, те нямаше да спрат Злото. Гагоилите излязоха пред стрелците и тръгнаха надолу, размахали приличните си на дънери ръце. Силите на Злото се огънаха, но все пак продължиха напред, заобикаляйки гагоилите като вода, която тече край камъни. Харкорт хвърли лъка и измъкна меча. Силите на Злото бяха съвсем близко. Вляво чу рева на Нъли, който се хвърли в битката, размахал бойната си брадва. Абатът удряше с жезъла. С крайчеца на окото си Харкорт зърна амбулантния търговец, подпрян на тоягата си както преди, небрежно… небрежно!… подпрян на тоягата, глупаво самодоволен, само на няколко крачки от свирепата битка.
После времето и пространството се събраха в едно. Удари и мушкане, блъскане, клякане и скачане, изкривени от ярост, омраза и диващина лица. Известно време до него беше Деций — римлянинът се биеше като машина, без да промълви нито дума, без нито едно излишно движение. Не изпитваше ни радост, ни тръпка на задоволство, биеше се без изгаряща омраза и беше неуязвим, тъй като не се разсейваше от такива чувства. После римлянинът изчезна и Харкорт нито го видя, нито разбра какво се е случило с него. Сега до него беше абатът, който крещеше някаква своя бойна песен и размахваше жезъла. Всичко, което се оказваше пред жезъла, падаше, защото нямаше нищо, което да устои на десеткилограмовото желязо. В един миг абатът и неговият жезъл се изместиха и до Харкорт застана слаба фигура в развяваща се бяла дреха, със строго вглъбено лице. Размахваше меч — но това можеше да бъде само мечът на римлянина. Харкорт се зачуди къде ли е римлянинът, но нямаше време да се замисля, защото силите на Злото се струпваха около него. Някъде отдясно се чуваше песента на абата, чуваха се и крясъците на папагала. Отляво Нъли ревеше, обзет от бойна ярост.
И изведнъж се изви силен вятър, небето притъмня, над биещите се се спуснаха черни облаци, бушуващи с не по-малка ярост от битката. Блесна ослепителна светкавица. Харкорт сложи ръка на очите си и в същия миг като че ли точно над него, тресна гръм и го събори на колене. Той се опита да се изправи, но втора светкавица и нов трясък отново го повалиха на земята. Въздухът непривично дразнеше ноздрите му, той се задъха от миризмата на сяра. После настъпи тишина — неестествена, неземна тишина, сякаш светкавиците и гръмотевиците бяха погълнали всички звуци.
Харкорт се изправи разтреперан. Инстинктивно погледна през рамо и видя амбулантния търговец да стои на мястото си, но сега вдигнал високо ръце и разперил пръсти. От всеки пръст излизаше малка трепкаща светлина — малки светкавици, миниатюри на пламтящите мълнии. Докато гледаше слисан, трепкащите светлини замряха, амбулантният търговец се преви и рухна на земята.
На склона под него силите на Злото бягаха, оттегляха се към стената на вилата. Драконите бързо започнаха да се издигат. От харпиите нямаше и следа, а по-малките сили на Злото, които подскачаха и лудуваха зад бойната линия, бяха изчезнали. Склонът беше осеян с изкривени и обгорени тела, от които се издигаше пушек. Отсам тях бяха труповете на убитите преди бурята. Йоланда, все още с меча на Деций, мина покрай купищата трупове, дойде до Харкорт и каза:
— Римлянинът е мъртъв.
Харкорт кимна. По-чудно беше, че останалите са живи.
Прегърна девойката и я притисна към себе си. Стояха един до друг и гледаха изкривените, тлеещи тела на силите на Злото.
— Амбулантният търговец го направи — каза той. — А аз през цялото време се отнасях с недоверие към него.
— Той е добър, но е особняк — рече тя. — Човек трудно може да го разбере и още по-трудно — да го обича. Макар че аз го обичам по някакъв странен начин. За мен той е като баща. Той ме изведе от Пустата земя и ме изпрати отвъд реката. Сложи ме на моста, шляпна ме по задника и ми каза: „Мини по моста, малката. Там ще си в безопасност.“ И аз минах по моста и се озовах пред къщата на мелничаря, и видях котенцето, седнах и се заиграх с него.
— Амбулантният търговец! — извика Харкорт. — Видях го да пада. И после забравих…
Обърна се и тръгна нагоре към мястото, където го беше видял да пада. Но Нан вече беше там, коленичила до него.