Нъли отново затвори очи. Превръзките на гърдите му бяха подгизнали от кръв. Ръката му за миг се отпусна, после пак стисна ръката на Харкорт.
— Подарявам ти брадвата — каза Нъли и отвори очи.
— Ще я пазя — отвърна Харкорт. Мъчеше се да сдържи сълзите си. — Ще я закача на стената в замъка, над голямото огнище.
— И никакви церемонии. Никакви слова, запомни! Никакво мърморене на латински.
— Никакви слова — обеща Харкорт.
— Оставете ме тук. Не ме заравяйте. Затрупайте ме с камъни. Така вълците няма да могат да ме изровят. Мразя смрадливите вълци. Не искам да разнасят трупа ми.
— Наоколо има камъни от разрушената стена — каза Харкорт. — Ще ги натрупам върху теб. Лично аз ще ги сложа.
— И още нещо… — Очите му отново се затвориха, той се мъчеше да си поеме дъх, макар че ръката му продължаваше да стиска. Харкорт видя, че абатът стои до него, и вдигна глава.
— Още не — каза той. — Още се държи. Иска да ми каже още нещо.
— Чух го да казва, че не иска никакви молитви — каза абатът. — Ще зачета това му желание. Аз обичам Нъли. Винаги съм го обичал, а по време на това пътешествие той доказа, че е приятел. Когато бях съвсем близко до смъртта, той ме занесе до колибата на Нан през бурята.
Нъли се размърда и отново отвори очи.
— Чух — каза той. — Чух. Абатът е добър човек, предан на избраната от него религия. По време на пътешествието се държа като добър другар. Научих се да го обичам. Кажи му го.
— Той стои тук. Чува думите ти.
— И Елоиз — промълви Нъли.
— Какво за Елоиз?
— Няма Елоиз — каза Нъли. — Ти много дълго беше заслепен. Няма Елоиз. Тя не е твоята любима. Ръката му се отпусна и щеше да се изплъзне, ако Харкорт не я беше стиснал силно.
„Толкова далеч — помисли Харкорт. — Да умре толкова далеч от дома.“ Помисли си за дядо си, седнал на пейката пред огъня в замъка, и за погледа му, когато щеше да му съобщи за смъртта на Нъли. И най-лошото бе, че нямаше да може да каже нищо, за да го утеши.
Абатът пристъпи към него и го повдигна. По лицето му течаха сълзи и се губеха в рошавата му брада.
После абатът се наведе, вдигна брадвата и я пъхна в ръката на Харкорт.
— Той ти я подари — каза абатът. — Вземи я. И я пази.
ГЛАВА 28
Абатът вдигна жезъла си и за трети път почука на вратата. Никой не се обади.
— Не отговарят — каза той. — Сигурно знаят, че сме тук, и знаят какво се случи. Защо не отварят?
Папагалът на рамото му изкряска със стържещия си глас.
— Дадохме им възможност — каза Харкорт. — Чули са ударите на чудовищния ти жезъл. Не може да не са ги чули.
— Пак ще почукам.
— Не, недей — каза Харкорт. — По-добре разбий вратата.
— Изчакахме достатъчно дълго, както изисква доброто възпитание — отбеляза абатът. — Поместете се малко.
Харкорт се отдръпна назад и се блъсна в Йоланда, която стоеше точно зад него.
— Според мен е срамота да разбиваме вратата — каза тя. — По нея има такава красива дърворезба.
Абатът не обърна внимание на думите и, а замахна с жезъла и вратата се пукна отгоре до долу. Отново удари и тя падна разбита, а на пантите останаха да се люлеят парчета дърво. Харкорт срита отломъците и влезе в малко преддверие, което водеше към голяма зала.
Залата беше осветена от факли, закрепени на стените. Подът беше покрит с цветни плочки, изобразяващи горска сцена с дървета и цветя, а по средата — овчар със стадо. Покрай стените имаше сандъци, пълни с благородни метали и скъпоценни камъни.
Една врата се отвори и се показа възрастен мъж, облечен в ръждиво черна мантия. Той пристъпи една-две крачки напред, после спря и се олюля. Появиха се и други — но не точно хора, а едва забележими фигури, някои само загатнати, само като усещане за слабо трепкане върху стените, като бяло блещукане. Издаваха тихи, басови, неземни стенания, които почти не се чуваха.
— Духове, — каза абатът. — Тук е пълно с духове. Духове пазят това място.
„И ако не бях дошъл да я спася — помисли Харкорт, — Елоиз също щеше да се превърне в дух, който да блещука на стената. Дълго време, може би дори вечно щеше да остане стенещ дух, очакващ деня на освобождението си. Може би тя и старецът с ръждиво черната мантия са единствените живи същества под този покрив.“ Но къде бе Елоиз? Защо не отвори вратата, когато абатът удряше с жезъла?
Харкорт пристъпи напред, а абатът тръгна редом с него. Стъпките им бумтяха по плочките, разбуждайки ехото.
Старецът в черно побягна с писък и се мушна през вратата, от която беше дошъл. Призраците танцуваха по всички стени.