В един сандък украсена със скъпоценни камъни диадема отразяваше към тях с огнена червенина светлината на факлите. Върху парче пурпурно кадифе лъщяха полирана сабя, златна гривна, украсена със скъпоценни камъни чаша, чифт позлатени шпори, юзда, покрита със скъпоценни камъни, потир, още една позлатена чаша, рог за пиене от слонова кост с фина резба…
— Къща, пълна със съкровища — каза абатът. — Ограбени от много земи в продължение на много години. Но не виждам призмата, заради която дойдохме.
— Тук е — каза Харкорт. — Трябва да е тук. Още не сме прегледали всичко. Пазачите на Злото са се страхували от това място, не са смеели да влязат тук. Те не биха се страхували от съкровищата. Призмата е единственото нещо, от което са се страхували.
Той затърси в сандъците. А после вдигна глава и видя на вратата, през която беше избягал старецът, да стои жена. В нея имаше нещо, което му се стори познато, но не можа да види ясно лицето и. Нямаше вятър, който да духа кичур коса върху него, но и без този кичур не можеше да я види ясно.
— Елоиз? — попита колебливо Харкорт. — Елоиз, ти ли си?
— Да, аз съм Елоиз — отговори тя с висок и ясен глас. — Откъде ти, варварино, знаеш името ми? И какво търсиш тук? Ти нямаш право да си тук! Трябваше да бъдеш спрян много преди да достигнеш до стената.
— Елоиз, аз съм Чарлз. Чарлз Харкорт. Не ме ли помниш?
— Да, мисля, че те помня. — Гласът и беше леден. — Познавах те малко, много отдавна. Но това познанство не ти дава право да идваш и да ме викаш. Махай се! Махай се заедно с мръсната си компания! Той все още не можеше да види лицето и.
— И не се докосвай до нищо! — каза тя. — Не пипай нищо! Махни мръсните си лапи от тези неща!
Стенанието на духовете се засили и изпълни залата.
— Но, дете — обади се абатът, — държиш се странно. Аз те помня като мило и очарователно момиче, влюбено в Чарлз. Търсихме те в замъка Фонтин и не те намерихме…
— Сега ме намерихте — каза Елоиз. — Сега сте доволни. Моля ви, махайте се.
— Но ние дойдохме да те освободим. Преди не успяхме…
— Нямам нужда да бъда освобождавана. Аз съм пазачка на тези богатства. Това е свещено поръчение, което ми е възложено…
— Дете! — замоли я абатът. — Дете, вразуми се…
— Милорд — прошепна Йоланда на ухото на Харкорт. — Инструменти! Инструменти за дърворезба! — Сочеше му един от сандъците. — Чудесни са.
Елоиз бързо пристъпи напред и изкрещя:
— Не ги пипай! Не са твои и нямаш право да ги пипаш! Мои са! Всичко тук е мое!
— Имаш право да ги докоснеш — обади се амбулантният търговец. — Имаш право да ги вземеш. Те ти принадлежат. Това са инструментите на твоята майка.
— Не! — изкрещя Елоиз. — Никой да не взима нищо!
И скочи към Йоланда с протегнати ръце. Пръстите и бяха като разкривени нокти на граблива птица. Харкорт се хвърли напред и я блъсна. Елоиз падна на пода и се плъзна по плочките. Харкорт се наведе над нея и изрева:
— Махни се от пътя ни! Твоята охрана е разбита. Пред стената има купища мъртви или умиращи сили на Злото. Задачата ти на пазителка тук свърши. Ще вземем всичко, което ни хареса.
Елоиз залази по пода и макар и уплашена от гнева му, фучеше като дива котка? Стигна до вратата, през която беше влязла, изправи се и кресна:
— Ти никога няма да се върнеш у дома! Ти си мъртъв. Всички сте мъртви! Аз ще си отмъстя. Телата ви ще бъдат разкъсани на парчета и разпръснати. Вълците ще пируват с тях.
Харкорт се обърна и протегна ръце към Йоланда. Тя се хвърли към него и той здраво я прегърна.
— Опита се да ми издере очите! — извика Йоланда. — Ако не я беше спрял… И отпусна глава на гърдите му, обляна в сълзи.
— Инструментите — ридаеше тя. — Цял живот съм мечтала за такива инструменти. Джийн се опита да ми направи, вложи цялото си умение, но неговите инструменти са груби и…
— Ти каза, че това са инструменти на Марджори — обърна се Нан към амбулантния търговец. — Значи тя е изрязала гагоилите? Чудех се дали не е тя, но не казах нищо. Струваше ми се невероятно.
— Да, лейди Маргарет, тя ги изряза. Аз бях с нея, докато работеше. С нея и с Джон, трубадура, с когото избяга.
— И ти си вложил магия в гагоилите?
— Направих само онова, на което съм способен. Моята магическа сила е съвсем малка. Двамата с Джон ги вдигнахме на фасадата. А аз направих магическо заклинание, макар да не съм сигурен дали е подействало.
— Подействало е — каза Харкорт. — Днес то ни спаси живота. Днес ти на два пъти ни спаси живота.
Йоланда вдигна глава от гърдите на Харкорт и каза:
— Значи ти си моята баба! През цялото време го чувствах. Чувствах някаква близост към теб, А майка ми е правила дърворезби, така ли?