— Ти, изглежда, също работиш добре — каза Нан. — Защо не ми каза? Толкова много неща не ми каза. Аз изпитвах към теб същото чувство, каквото ти си изпитвала към мен, и на няколко пъти те подпитвах, но ти не ми отговори. — Нан пристъпи няколко крачки към Харкорт и Йоланда и се засмя щастливо. — Млади момко, позволи ми да прегърна внучката си. Поне за момент можеш да я пуснеш.
— Чарлз! Чарлз, погледни! — провикна се абатът. — Намерих я!
Нан прегърна Йоланда. Харкорт се обърна към абата и видя, че светлината от факлите се е превърнала в дъга.
— Призмата! — прошепна Харкорт. — Призмата на Лазандра!
— Беше в един от сандъците — каза абатът. — Видях я и я взех, и тя ме огря. А сега грее над целия свят. Грее с душата на благословения светец. Папагалът, кацнал на рамото на абата, възбудено изкрещя, литна и започна да описва странни кръгове.
— Всичко свърши — каза тихо амбулантният търговец. — Мисията е изпълнена и онези, които почиват в омагьосаното убежище, ще намерят покой. Абатът тръгна към тях, вдигнал високо призмата.
Папагалът, все още възбуден, се спусна към призмата. Един от ноктите на крака му одраска ръката на абата и той изпусна призмата. Елоиз, застанала до вратата, изпищя, сякаш я колеха. Призмата падна на пода и се пръсна на милион парчета, не по-големи от песъчинки. Пламъкът с цвета на дъгата изчезна и изведнъж в залата екна възхвала към светеца.
Харкорт падна на колене, обхванат от неочаквано благочестие.
— Бог да благослови душата ми! — изкрещя папагалът, все още кръжащ във въздуха.
— Амин! — прозвуча един неземен глас и една призрачна ръка се протегна от нищото. После светецът, освободен след толкова столетия, изчезна.
ГЛАВА 29
Нъли почиваше под каменна пирамида, построена от големите плочи от разрушената стена. Половината от разбитата врата на вилата, все още увиснала на пантите, се люлееше от западния вятър. По хълма зад вилата, осеян с купища трупове, се прокрадваха вълци.
— Така е най-добре — каза абатът. — Сега разбирам, че така е най-добре. Още от самото начало трябваше да си поставим такава цел — не да вземем призмата за абатството или за друго място за богослужение, а да я намерим и да я счупим, за да освободим затворената в нея душа. Онова, което бяхме намислили, бе почти светотатство. Още в момента, в който я взех в ръце, трябваше да я счупя и да освободя благословената душа. Папагалът разбра по-добре от мен и от всички нас какво трябва да се направи. Защо бях толкова заслепен, че да искам слава за моето абатство? Чарлз, как могат хората да бъдат толкова заслепени?
Харкорт го прегърна през раменете и каза:
— Винаги си бил философ, Гай. Винаги търсиш истината в теологията.
— Сляп философ — отвърна абатът. — Срамувам се от себе си. Трябва много да се моля.
— Орк — изкрещя папагалът.
— Не мога да разбера Елоиз — каза Харкорт. — Някога тя беше прекрасна жена.
— Хората се променят — отговори абатът. — Може би някога Лазандра също е бил справедлив и уважаван магьосник, а после се е поддал на изкушението. Бил е изкачен на върха на планината, бил му е показан светът. Може би същото се е случило и с Елоиз. Злото я е хванало в замъка Фонтин и вместо да я подложи на унижения, и е предложило пост, който я е съблазнил — власт и слава, за каквито никога не е мечтала. Не трябва да я кориш, Чарлз. Не трябва да я мразиш.
— Някога я обичах — въздъхна Харкорт. — Обичах я много години.
— През всичките тези години това е била сляпа и гузна любов — каза абатът. — Ти си използвал любовта си към нея, за да си наложиш самонаказание за престъпление, което никога не е извършвано. Виждах как постъпваше към себе си. Нъли също виждаше. Той ти го каза преди смъртта си, каза ти нещо, което не би ти казал преди да се изправи пред лицето на смъртта, нещо, което не можеше да премълчи.
— Опитах се да я намеря. Никъде я няма. Духовете са изчезнали. Изчезнал е и мъжът с ръждиво черните дрехи.
— Не трябва повече да скърбиш. Забрави за вината, която те измъчваше. Изличи я от съвестта си. Сега имаш Йоланда. Видях как я прегърна. Между вас има голяма любов и тя ще става все по-голяма. Тя ще ти помогне да премахнеш чувството си за вина. Като твой духовен наставник аз…
— Познавам те прекалено добре, за да ми бъдеш духовен наставник. Във всичките ми съмнения ти заставаш на моя страна. Не си достатъчно строг с мен.
— Мога да бъда и строг, ако е необходимо — отвърна абатът. — Ако не промениш навиците си…
— Мисля, че ги промених.
— Ако не ги промениш — предупреди го абатът, — ще те напердаша по задника. Ще удрям с всичка сила. Знаеш, че мога да го направя.