Красивата крадла прехапала устни:
— Благодаря, много сте мил! Трябваше да се сетя по-рано… Освен ако вие наистина… — погледнала невярващо към вратата.
— Съжалявам.
Урокът в Парижкото метро
Добрал се някак до любимия Париж, Пантуди пътува с метрото до Плас Пигал, надявайки се да намери там стари приятели и приятелки. Във вагона, както във всички вагони на метрото тогава — тъпканица. По едно време Пантуди усеща — френски колега иска да му прави „външна махала“, кани се да пребърка външните джобове на костюма му за пари и други ценности. (В случай че нищо не открие — ще прибегне до „вътрешната махала“, т.е. „проверява“ вътрешните джобове на сакото.) Ужасно забавно, нали? Ти, поданикът, да налетиш баш на своя цар, него да избереш за жертва всред сивата следвоенна тълпа! Може би тъкмо защото веднага си го отделил от плебса — благородна осанка на потомствен аристократ, спокоен, но малко разсеян поглед, в отлично скроен блейзер, с папионка на врага, бас държа, че е бъкан с английски лири!…
И Пантуди започнал да се забавлява. Напълно в тон с току-що приписаната му примирена разсеяност на джентълмен, принуден временно да търпи неудобства. Ето така: оставя пръстите на джебчията да доближат целта и точно тогава — мръдва малко, уж досетил се нещо важно, като инстинктивно протяга ръка към набелязания от апаша джоб. Изобщо прави така, че оня, изплашен да не го спипат на местопрестъплението, да се отдръпне, отлагайки изпълнението за по-спокойна минута. Това се повторило няколко пъти. Очевидно дребният мошеник не бил лишен от упоритост, от вяра в крайния успех. На петата спирка — тази за Плас Пигал — Пантуди се обърнал към него тихичко, на превъзходен френски:
— Много сте слаб, колега! Вземете си портфейла, връщам ви го. Аз слизам тука. До скоро, шери! Предлагам ви тоя урок безплатно!
Така се печели доверие
Виж, на тая случка в метрото трябва твърдо да се вярва. По простата причина, че е разказана лично от Пантуди, и защото представлява всъщност нищо пред останалите му подвизи на пръв джебчия между първите. Да, нищо не е било за майстора да пребара френското си другарче, докато то, горкото, се е мъчило да му извърти „външна махала“ — можел е и долните гащи на това недоносче в занаята да смъкне, без никой наоколо да види и да разбере. За доказателство — друга една случка, достигнала до мене от устата на дузина и повече хора, с които разговарях поотделно и знам, че не са се наговорили.
Станало е през есента на 1953 г. в един скромен парижки хотел близо до Северната гара. Момчетата от тима, включително водачът — човек със завидна биография на антифашист, чакали нетърпеливо автобуса за поредната — непредвидена — обиколка на столицата с нейните изумителни забележителности, музеи и пр. Кой пък го измисли това?! Турнирът започва утре, програмата е наситена и тежка, ще им остане ли време за магазините? Ако не дойде до половин час — край, отказваме се от обиколката и кой накъдето му видят очите, в края на краищата има списъци да изпълняваме, пари да печелим в София от стоката, закупена тук на безбожно евтини цени — часовници, камъчета за запалка, шевни игли, найлони, вълнени платове, шоколад и кафе, обувки и пуловери, все неща, за които ще вземеш в ошушканата от войната родина четири-пет пъти повече мангизи, отколкото си дал в магазина.
Момчетата били насядали във фоайето на хотела в привидно ленива и безгрижна поза: дълги крака в кецове, преметнати над облегалата на изтърбушените фотьойли, прозявки, димът от цигарите се вие на спирали към тавана с гипсовата Венера, водачът се прави, че нищо не вижда — нито че ей-онзи там, до фикуса, смук-ва от време на време ракия от плоско шише.
— Съберете се, друзя, трябва да решим чрез вишегласие какво да правим сега. — Водачът, сам с мисъл само за магазините, бит отгатнал общото настроение. — Аз мисля, че ако имаме малко чест и достойнство, трябва да оставим домакините с пръст в устата. Не им щем ни автобуса, ни чудото!