— Да, веднага ще ви кажа. — Водачът изнесъл тържествено лява ръка пред очите си, дръпнал ръкава нагоре. — А, къде ми е часовникът?! — ококорил се.
— Ето го, заповядайте! — върнал му часовника Пантуди.
Смях, ръкопляскания, викове „браво, гениално“. Който още не вярвал на явлението Пантуди — повярвал за цял живот! Още повече че минута по-късно той върнал на водача и вратовръзката му, разбира се, пак без никой да види и проумее как я е свалил от чуждия врат и прибрал някъде, нито откъде е изскочила после.
Фрагменти от стара нощна София
Пантуди и друг път е правил опити да се откаже завинаги от занаята. Все безуспешни обаче. Може би защото в тоя или оня случай му е липсвала подкрепата на Париж, осъзнатата сравнително късно необходимост да живее само в широката красива сянка на Айфеловата кула и никъде другаде. За такъв един опит, някъде към 26-а, 27-а година, научаваме пак от „В килиите на Централния затвор“ на Керезов. Пантуди е излежал поредната си присъда, дългите дни и нощи в килията, редом с разни „мръсни апашчета, натъркаляни като животни в ужасната теснотия“, сега сякаш са му се отворили очите за истината: не, такъв живот не е за него! Приеме ли безропотно подобна участ до края на дните си — значи лека-полека съвсем да се обезличи, да заприлича от горе до долу на ония, дето влизат на есен нарочно в затвора, за да изкарат зимата на сухо и с що-годе пълни тумбаци. Млад е, красив, силен, висок и строен, изобщо отлично сложен, има несравним успех пред жените с тоя аристократичен орлов нос под очи — живак, знае френски, немски, испански, гръцки, турски и малко английски — играчка ще бъде за него да си намери подходяща честна служба, изцяло да хармонира на същността му. Която пък, разбира се, изключва всякаква мисъл за котва и вериги дори в най-бляскавата чиновническа канцелария, камо ли за физически труд. Но към какво поточно да се насочи?… Как към какво?! Та изброените по-горе качества сами сочат пътя — там, в кабарето! Първо като танцьор, обслужващ на дансинга възрастни самотни дами (консумацията расте от нощ на нощ, собствениците потриват ръце доволно), а после — после кой друг може да предложи на господата с тлъсти портфейли нещо по така из постоянния състав на кабарето? „Повярвайте ми, тези мили момичета нямат нищо общо с улицата, тук ги е довела нещастната любов, нуждата от честно мъжко покровителство“. Човек, за когото вече война водят всички елитни софийски нощни заведения „Мулен руж“, „Паризиана“, „Верона“. „Риунионе“, „Фараоните“, „Император Дидие“…
Започвал „работа“ в десет, десет и половина вечерта и без крак да повие — чак до ранни зори. Една чорбица в шкембеджийницата и в хотелския апартамент, да се наспи хубаво, да посъбере сили и ищах за идната нощ. Дълбоко благодарни, момичките с черни чорапи (там, между двата реда ластици горе, пъхали парите от клиентите) не само че му давали лъвския пай от плячката, но и споделяли с радост леглото му, грижили се за чистотата, украсата, за уюта в апартамента. Пране на бельото, гладене на костюмите, вкусна храна, подбрани напитки — в доброволните им задължения влизала и задачата да охраняват „пашата“, да спускат посредством женските си прелести непреодолима преграда между него и все по-придирчивата полиция. Живот — мечта! Но само на пръв поглед. Тъй като, сякаш по правило, истински големите гангстери и мошеници не са съвсем лишени от съвест, напротив — често пъти проявяват такова джентълменство, че и най-почтените политици да им завидят. Но и това е човекът, иди го разбери…
Ст. Керезов, първият и единствен досега, струва ми се, изследвам на феномена „Пантуди“, разказва:
Среднощен час в кабарето, алкохолът си е казал думата — всички са се поразпуснали, някои от богатите клиенти вече държат на коленете си част от живия женски инвентар на заведението. Между тях и един крупен индустриалец от провинцията. Ненадейно в кабарето нахълтва жена му — пищна попрецъфтяла дама с бакърени от къната коси. Скандалът е неизбежен. Предотвратява го Пантуди. Спретнат и елегантен, както винаги, той пресрещнал разлютената провинциална матрона с грейнало лице. Откога не сме се виждали, нима не си спомняте за мене?! Може би името ми ще ви подсети — Карл Хаинц Брайнерсдорфер, представител в България на кьолнската търговска фирма „Коба“; сключихме във вашия град важна сделка с уважаемия ви съпруг, обядвахме тримата в ресторанта. Говорел, естествено, на развален български, завалял думите. „Това там — посочил сбъркалия се фабрикант и партньорката му — не сериозно, но ние двама пак требва, ферщеен зи, да му отмъстим, нихт воол?…“