Тъй като не намери звънец, Мастерсон почука, като преди това помисли няма ли да бъде по-добре просто да отвори вратата и да влезе.
Той вече мислеше да го направи, когато дочу звук отвътре. След секунда вратата се отвори и в рамката й се появи неестествено висок човек с дълга бяла брада. Беше облечен с европейска трикотажна риза, която никак не се връзваше с торбообразните му копринени шалвари.
Човекът огледа Мастерсон с преценяващ поглед, след това се обърна към него по испански:
— Мога ли да ви помогна с нещо, сеньор?
— Търся доктор Масуд — отвърна госта му по арабски. — И не съм испанец. Казвам се Карл Мастерсон и съм американец.
По това време испанците не предизвикваха особена дружелюбност в Мароко. Най-вече заради своята несговорчивост по отношение на предаването на арабите на последните малки анклави на континента и шепа островчета в Средиземно море.
— Аз съм Масуд — остана напрегнато лицето на човека, макар и вече по-малко враждебно. — Нужна ли ви е медицинска помощ?
— Да. Може ли да вляза?
— В такъв случай, добре дошли — отстъпи Масуд и Мастерсон влезе в лечебницата.
Въпреки очакванията му, тя се оказа празна, ако не се считаше самият и притежател. Оказа се странно не толкова отсъствието на други сътрудници или пациенти, колкото усещането за необичайна запуснатост. Стаята не изглеждаше мръсна, но креватите бяха празни — без чаршафи или покривки за тях. Не се виждаха медицински инструменти и всичко беше покрито с тънък слой прах. Беше възможно Мастерсон да е пристигнал по време, когато тежко болните са били изписани от клиниката, но размишлявайки на тази тема, той си спомни, че всички попаднали му обитатели на Тувареш създаваха впечатление за здрави хора, в отличие от жителите на други градове и села, през които пътешественикът беше минал. По улиците не бе забелязал просяци, нито грохнали старци, нито деца, неизменно осакатени от родителите си, за да предизвикват сълзи на умиление в богатите европейци. В Тувареш хората сигурно също затягаха поясите си, както из цяла Северна Африка, но ендемичните заболявания, поразили съседите им, ги бяха заобиколили. Стигайки до такъв извод, Мастерсон за първи път от както бе излязъл от самолета в Рабат, изпита прилив на оптимизъм.
Въведоха го в малък, слабо осветен и не много гостоприемен офис, но там поне се усещаше присъствие на човек. Масуд изчака, докато госта му се настани на разклатен дървен стол и попита:
— С какво мога да ви помогна?
— Заразен съм със стигналата до крайна фаза болест на Гластонбери. Това е нова форма на рак, при която…
Масуд нетърпеливо махна с ръка.
— Ние тук не сме толкова отрязани от света, за да не бъдем в курса на професионалните новости. Приемете дълбоките ми съболезнования, господин Мастерсон, но се надявам да разберете, че нищо не мога да направя за вас. Може би трябва да отидете в Рабат? Там има добра болница, една от най-добрите на континента.
— Не ме интересуват традиционните ви болници, доктор Масуд. Те вече са се отказали от мен. Вас ви препоръча Сарина Фарук. Доколкото разбирам, вие сте я излекували от същата болест преди няколко месеца.
— Масуд премига, но лицето му остана неподвижно.
— Боя се, че грешите, господин Мастерсон. В Тувареш няма човек с такова име, а аз вече година не съм яздил по-далече от Тарудант, и то само за да навестя родственици.
— Зная, че Сарина не живее тук, но през миналия ноември, тя е минала през тази клиника. Дошла в безнадеждно състояние, но след завръщането си в Кайро, изглеждала напълно оздравяла.
— Без съмнение Аллах се е усмихнал на страдащата. Напълно е възможно тази жена да е била в Тувареш, както казвате, макар че едва ли някой ще надникне в нашия пущинак. Обаче ви уверявам, че не съм лекувал тази жена, доколкото разбирам, египтянка, от никаква болест, да не говорим за такъв сериозен недъг — очерта той стаята с красноречив жест. — Както виждате, ние живеем бедно, нямаме дори най-необходимото. Дори не мога да си представя, защо тази жени ви е отправила тук.
— Тя се изрази съвсем ясно — настоя гостът. За своето оздравяване, той бе готов да позлати цялата община. Смущаваше го само фактът, че нито един от четиримата оздравели не можеше да се назове състоятелен човек. Мастерсон чувстваше, че това е един от редките случаи в живота му, когато не може да получи желаното за пари. — Аз съм в пълно отчаяние — заяви той.
— Повтарям ви, много ви съчувствам, но не мога да ви помогна с нищо. Не е в моята власт — повдигна той длани с разперени пръсти, в потвърждение на думите си.