— Може би някой друг?
— Само не в Тувареш, господин Мастерсон. Да останете тук е безсмислено — стана лекарят, явно намеквайки, че госта трябва да си тръгва. — Ако искате, мога да ви дам обезболяващо лекарство, но аз не съм всесилен.
— Имплантирали са ми блокатори — нетърпеливо каза Мастерсон, докато ставаше. — Нужно ми е пълно излекуване, а не временно облекчение.
— Тук няма да го намерите.
— Може и да е така. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, доктор Масуд.
Мастерсон разположи лагера си на същото място от предишния път. Ако се разместеше задна част на Ленд Ровъра, се получаваше малко легло. Той не включи генератора, предназначен да задейства климатика, но за сметка на това сглоби химическата тоалетна, за да не използва обществената, която се намираше на ъгъла на пазарния площад. Няколко младежа му се пулеха, но скоро изгубиха интерес към него, особено след като бе изгубил надеждата за чудо.
През тази вечер той се разхождаше по малкото село и случайно заговаряше всеки, който бе готов да се примири с присъствието на чужденец. Мнозина се отдръпваха настрана, без да отговарят на поздравите му, други показваха любопитство и с удоволствие беседваха с него, след като им даде да разберат, че нито е французин, нито испанец. Мастерсон старателно избягваше разговори за своята болест или за причините, които го бяха довели в Тувареш. Не беше просто да се удържи от опити да придобие информация, но той бе създал своето състояние, защото беше търпелив и методичен, и даже пред заплахата от смъртта не се бе лишил от своето най-добро оръжие.
Към привечер на следващия ден, самообладанието започна да му изневерява: разговорите със занаятчиите или войниците му се удаваха все по трудно. Мастерсон започна да намеква на срещнатите за истинската причина за своето идване, като зорко наблюдаваше дали някой няма да клъвне. За негово удивление, всички реагираха. И децата, и възрастните ставаха хладни и затворени, а понякога само при споменаването, че е пристигнал в Тувареш, за да търси изцеление, забележимо започваха да нервничат. Отначало той си мислеше, че някой от местните скрива чудесна тайна, но никога не би предположил, че това ще се окаже цялата община.
Колкото повече въпросите на чужденеца ставаха настойчиви, толкова по-малко откликът им оставаше дружелюбен. Никой не го заплашваше, но на третия ден явно се превърна в нежелан гост. Търговците на пазара му даваха стоки, но не разпалено, а съвсем небрежно. А децата изобщо престанаха да се боят от него.
Мастерсон бе узнал името на народната лечителка още преди да се появи намерението да го поканят да си отиде. Беше му станало ясно, че тя е уважавана в не по-малка степен от доктор Масуд. През вечерта на третия ден, старицата се завърна в селото във впрегната волска кола, заедно с двете си внучета — момче и момиче, които бяха на възраст над десет години. Ралия продаваше амулети и билки, даваше съвети и беше почитана доста повече от така наречения управител на града, някой си Мохамед Бин Дауд.
Мастерсон изчака до късната вечер, едва тогава се отправи към лечителката и леко почука на вратата на малката къщичка. Вече протягаше ръка, за да почука още веднъж, когато тя се отвори.
— Влизайте, господин Мастерсон. Очаквах ви.
Преди да влезе, той изтръска пясъка от дрехата си и потропа с крака. Вътрешността на помещението бе сравнително тъмна, в нея горяха само две маслени лампи, но всичко изглеждаше удивително чисто и спретнато. Тук-таме в стаята бяха разхвърляни планини от възглавници, столовете липсваха, а вратата към другото помещение бе прикрита със завеса от мъниста.
Гостът приветства домакинята по арабски, обаче през цялото време на срещата, жената продължаваше да говори на испански, може би като знак на недоверие. Мастерсон започна по същество. Разказа същото, което бе изложил и пред Масуд, но Ралия бързо го прекъсна.
— Не зная защо сте тук и какво търсите. Напразно си губите времето, изобщо не трябваше да идвате. Тук няма нищо за вас и ние не можем да ви помогнем. Най-добре е да се върнете вкъщи. Останете с тези, които обичате за времето, което ви е отредено.
— Не мога да го направя — отвърна й той след кратко мълчание, разбирайки, че невярно е оценил ситуацията. — Готов съм на всичко, само за да намеря средството за лечение. Аз съм състоятелен човек и съм способен да помогна на вас и на вашия народ.
Жената поклати глава.
— Ние се задоволяваме с малко. Аллах се грижи за нас. Не е в нашата власт да ви даваме това, което търсите, даже ако желаехме да получим богатството ви. Връщайте се вкъщи, сеньор Мастерсон. В Тувареш няма да намерите помощ.