— Ралия, аз умирам. Ще направя всичко, за да спася живота си.
Нито изражението на лицето й, нито гласът й се измениха.
— Твърде съм стара, за да се боя от смъртта. Правете, каквото искате, но си отивайте. Имах уморително пътешествие и желая да си почина.
Ръката му, която стискаше пистолета, се сви и се отпусна. Оръжието се плъзна обратно в джоба му и Мастерсон си отиде, без да пророни повече дума.
Той прекара следващия ден както преди, разхождайки се по улиците. Възрастните и повечето от децата го отбягваха, но този път той беше взел със себе си подаръци — цяла чанта със сюрпризи, включително и електронни игри, които бе купил за луди пари на пазара. Освен това носеше и шоколади, които бе взел от хладилника на Ленд Ровъра и още няколко предмета от своя багаж. По-големите момчета и момичета се отнасяха с опасение към него, но по-малките деца не устояха на съблазните и даже започнаха да беседват с непознатия. Мастерсон внимателно следеше за казаните си думи, за да не ги изплаши с нещо.
Той се върна в лагера си и потъна в дълъг, освежителен сън. Нощта обещаваше да бъде бурна.
Този път Ралия дълго не се отзоваваше на почукването, но след като отвори вратата му се стори удивена. Тя не покани госта да влезе, докато той не настоя за това. Стаята изглеждаше съвсем същата, както предишната вечер.
— Не послушахте съвета ми — отбеляза тя. Вече говореше на арабски, а не на испански.
— Казах ви. Отчаян съм. Няма къде повече да отида.
— А аз ви казах, че не мога да ви помогна.
— Не можете или не искате?
— Каква е разликата?
Изражението на лицето на старицата го озадачи. Дали беше израз на презрение, злост, страх или състрадание? Явно и едното и другото и третото, но това нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен отчаяният опит да се измъкне от капана на болестта, загнездена в тялото му.
— Искам да ви покажа нещо. Мисля, че то може да ви убеди — плъзна се ръката му в джоба на сетрето.
Очите на стопанката му малко се разшириха и той разбра: тя беше помислила за пистолета. Но пръстите му подминаха хладния метал и стиснаха нещо друго. Той го подаде.
Ралия прие неохотно снимката и примижа, за да я разгледа на лошата светлина.
— Алина — прошепна тя.
— Да — проговори тихо той. — Това е вашата внучка. Не се безпокойте, сега й е малко неудобно и е много наплашена, но не я грози непосредствена опасност. Затворих я в джипа и включих защитното му поле. Всеки, който се опита да проникне във вътрешността му, ще получи болезнен токов удар, ако не притежава ето това — извади той от другия си джоб малък пулт за дистанционно управление.
— Не трябваше да го правите — гласът на стопанката все още оставаше нисък, но в него вече се различваше гняв и заплаха.
— Изобщо това устройство е много хитро — подхвърли Мастерсон пулта във въздуха и отново го хвана. — Малкият пакет на коленете на момичето е бомба.
Главата на старицата се дръпна, но той продължи припряно:
— Не се вълнувайте. Ако устройството не се докосва, то няма да заработи почти двайсет и четири часа. Предостатъчно време, за да се обезвреди — повдигна той пулта. — Трябва само да въведа съответния код и да натисна копчето за предаване на командата.
— Тя само на тринайсет години, господин Мастерсон. На нея й предстои един цял живот.
Собственият му глас прозвуча твърдо:
— Нищо нямаше да се случи, ако и на мен предстоеше същото. Не желая никому злото, но повярвайте ми, няма какво да губя. Ако в замяна на моя живот се наложи нечия смърт, аз съм готов на това. Ако се наложи, ще убия вашата внучка, вас, и въобще всички в Тувареш, докато някой не ми даде това, което ми е нужно. Живот роден от смъртта, намирам го за поетическо равновесие.
— Мухи, родени от труп — отвърна тя.
— Не забравяйте, че ще бъде трупът на вашата внучка. И докато не сте ми пробутали някоя хитрина, запомнете: защитното поле на колата също е свързано с бомбата. Само аз мога да спася момичето — наклони се той напред. — А по вярно ние двамата.
Старицата не започна да спори и Мастерсон си помисли колко е добре, че тя не работи за някой от конкурентите му. Ралия знаеше кога да се бори и кога да отстъпва. Тя облече палтото си и без да пророни дума, му посочи с поглед да отвори вратата. След секунди, те се намираха на улицата, осветена единствено от ярки звезди.
За негово удивление, жената го поведе право към лечебницата на доктор Масуд. Тя отвори вратата без да почука и изчезна във вътрешността, като преди това му хвърли небрежен поглед през рамо. Поставил ръката си в джоба, с пръст върху спусъка, Мастерсон внимателно я последва.