Не се виждаше почти нищо, само през процепите на съседна стая се лееше блещукаща, флуоресцентна светлина. Докато Ралия леко се придвижваше в тъмнината, Мастерсон удари бедрото си в някаква количка и тихо изруга. Гласът на жената прозвуча неестествено гръмко, когато тя извика:
— Ебиран, имаме гости.
Отговор не последва и тя премина през следващата стая, после свърна наляво в тесен коридор. Нервите на Мастерсон бяха напрегнати, но той си заповяда да не върши глупости. Нали беше главният, притежаваше оръжие и дете за заложник.
В края на коридора имаше три врати. Ралия спря и извади от гънка на дрехата си ключ. След това отвори средната и влезе вътре. Мастерсон се задържа на входа й и премигна, за да могат очите му да привикнат към полумрака.
Той пристъпи в доста голяма стая, в която по невероятен начин се съчетаваха съвременност и старинност. Отдясно, всеки на своята масичка, се намираха два компютъра — не от последната дума на техниката, но явно в работно състояние. Отляво се проточваше ред от картотечни кутии, а в центъра на стаята имаше още една маса с четири стола. Дългата стена напълно се покриваше от три килима, отдясно висеше още един. Добре реставрирани, те създаваха впечатление за много старинни. На пода тук-таме бяха разхвърляни груби възглавници.
Мастерсон влезе и извади пистолета от джоба си.
— Добре, време е за даване на обяснения.
Ралия се усмихна неприятно и погледа й се плъзна встрани. Той не успя да оцени това предупреждение. Просто чу зад гърба си лек шум, обърна глава и почувства, че нещо твърдо се е опряло в гърба му.
— Хвърлете оръжието, ако обичате, господин Мастерсон. Изобщо няма да ми е жал да ви убия, но й няма да се колебая, ако не се подчините.
Беше Масуд, който говореше на почти безупречен английски.
Мастерсон постъпи както му заповядаха.
— Седнете, ако желаете. И моля, без никакви резки или неочаквани движения.
Гостът бавно отиде до близкия стол и обърна лице към доктора:
— Казах ви, че съм отчаян — рече той просто.
— А аз ви отвърнах, че не мога да ви помогна — въздъхна Масуд. — Сега ще ми се наложи да извикам жандармите по радиото.
— Това не е всичко — изрече Ралия на арабски. — Той държи Алина.
С няколко думи, тя бързо обясни ситуацията.
Изражението на лицето на Масуд стана мрачно.
— Вие сте нечестен човек, господин Мастерсон, но ще потъргувам с вас. Пуснете момичето и ще забравим всичко, което се случи тази вечер.
Мастерсон се усмихна и кръстоса крака.
— Вие знаете какво ми е нужно, докторе. Длъжни да ми го предложите. Излекувайте ме или момичето ще умре.
Масуд въздъхна.
— Можех да ви убия на място и да измъкна пулта от джоба ви.
— Не знаете кода и тя навярно ще загине. И без вашата тайна, при всички положения аз съм труп, така че е безполезно да ме заплашвате.
Масуд и Ралия размениха няколко бързи фрази, чиито смисъл не бе уловен от Мастерсон, тъй като явно бяха произнесени на някакъв берберски диалект. Не му хареса, че не разбира какво става, но не падна духом. Нали козовете както преди оставаха в него?
Масуд изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото ядосан.
— Добре, господин Мастерсон. Можем да ви кажем това, което искате да знаете, в замяна на живота на момичето, но то няма да ви помогне. Не е в нашата власт.
Мастерсон се поколеба само за секунда.
— Ще рискувам. Нямам други варианти.
Масуд влезе в стаята, чиято врата бе покрита от по-малкия килим. След това повдигна втори, зад който се разкри много по-широк отвор, водещ стръмно надолу. Държейки в ръка газов фенер, Ралия започна да показва пътя, а Мастерсон я последва. Процесията завършваше с Масуд, който се бе прицелил в гърба на чужденеца.
Спускането се оказа не много дълго. Пръстеният под на тунела беше добре утъпкан, по него явно бяха ходили често. След около сто крачки той стана равен, докато не опря в плътна стена. Мастерсон я докосна и разбра, че е метална.
— Моля ви, бъдете предпазливи. Тук има остри краища — предупреди Масуд.
Скоро Мастерсон видя, какво бе имал предвид лекарят. На едно място стената беше разцепена и металът й бе разпокъсан в неравна линия. Ралия вече внимателно се промъкваше през цепнатината.
— Какво е това?
— Пратеник на Аллах, който донесе подарък на хората от Тувареш — отвърна жената.
Когато се промъкваше в тесния проход с нащърбени краища, Мастерсон забеляза слабо светене, което изглежда с всеки изминат миг ставаше по-силно. Отначало помисли, че очите му не привикват, но след това разбра: значителни участъци от стените около него започваха да светят, сякаш в отговор на слабото мъждукане на фенера. След минута цялото помещение бе залято от светлина и Ралия постави газовия фенер на пода.