Уилърд потри ръце.
— Какво да ви поръчам?
— Искам да се махна оттук — рече Данзигер, като се стараеше да диша колкото е възможно по-малко. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— В радиус от една миля от тази помийна яма няма да видим никой, който ни познава или би ни разпознал — рече Уилърд. — Можете ли да измислите по-добро място за срещата ни?
Данзигер направи кисела физиономия.
— Да не се бавим повече, човече.
— Имате проблем — каза Уилърд без по-нататъшни предисловия.
— Имам много проблеми, но те не са твоя работа.
— Не избързвайте толкова.
— Слушай, ти си вън от ЦРУ, което означава, че си никой. И аз не знам защо се съгласих да се срещна с теб, може би като признание за миналите ти заслуги. Обаче сега виждам, че съм си пропилял времето.
Уилърд не се засегна и не смени темата.
— Този конкретен проблем засяга шефа ви.
Данзигер се отдръпна назад, като че ли се стараеше да стои колкото може по-далеч от Уилърд.
Той разпери ръце.
— Искате ли да ме изслушате? Ако не, свободен сте да си вървите.
— Продължавай.
— Бъд Холидей има, нека го кажем, нерегламентирана връзка с един човек на име Джалал Есай.
Данзигер настръхна.
— Да не би да се опитваш да намекваш, че…
— Спокойно. Връзката им е строго делова.
— Това какво ме засяга?
— Много — рече Уилърд. — Есай е отрова за него, а и за вас. Той е член на една организация, известна като „Северий Домна“.
— Никога не съм я чувал.
— Много малко хора знаят за нея. Обаче някой в „Северий Домна“ е накарал Министерството на правосъдието да се занимае отново с Оливър Лис и да го тикне в ареста, докато трае разследването.
Един пиян започна да мучи, опитвайки се да пее в дует с Кони Франсис. Една от горилите на Данзигер отиде при него и го накара да млъкне.
Данзигер се намръщи.
— Да не искаш да кажеш, че правителството на САЩ получава нареждания… от… мога ли да предположа от името й, че „Северий Домна“ е мюсюлманска организация?
— „Северий Домна“ има членове буквално във всички страни по света.
— Християни и мюсюлмани?
— По всяка вероятност и евреи, хиндуисти, джаинисти, будисти и от всяка друга религия, която ви дойде наум.
Данзигер изсумтя.
— Но това е нелепо! Абсурдно е да се мисли, че хора от различни религии ще се съгласят да се срещат в даден ден от седмицата, камо ли пък да работят заедно в глобална организация. И за какво ще го правят?
— Знам само, че техните цели не са нашите цели.
Данзигер реагира така, като че ли Уилърд го беше обидил.
— Нашите цели? Сега ти си цивилен. — Произнесе думата така, като че ли беше нещо грозно и унизително.
— Ръководителят на „Тредстоун“ едва ли може да бъде наречен цивилен — каза Уилърд.
— „Тредстоун“ ли? По-добре я наречи „Хедстоун“25. — Той избухна в силен смях. — Ти и твоята „Хедстоун“ не означавате нищо за мен. Срещата приключи.
Когато той започна да се измъква от сепарето, Уилърд изигра коза си.
— Да се работи с чужда организация е предателство, което се наказва с екзекуция. Можете да си представите позора, ако живеете толкова дълго.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Представете си, че живеете в свят без Бъд Холидей.
Данзигер замълча за момент. За пръв път, откакто беше влязъл, не изглеждаше така самоуверен.
— Отговорете ми на следния въпрос — продължи Уилърд. — Защо ще губя времето и на двама ни за глупости, директоре? Какво бих спечелил от това?
Данзигер се отпусна отново в сепарето.
— А какво ще спечелиш, като ми разказваш тази измислица?
— Ако смятате, че е измислица, значи съм говорил на себе си.
— Откровено казано, не знам какво да мисля — каза Данзигер. — Засега обаче съм готов да слушам.
— Точно за това ви моля — рече Уилърд. Разбира се, съвсем не беше така. Той искаше много повече от Данзигер и сега знаеше, че ще го получи.
По пътя към управлението Карпов накара шофьора да спре. Скрит от всякакви погледи, той повърна в едно място с висока трева. Не че не беше убивал човек и преди. Напротив, беше застрелял много мерзавци. Това, което накара стомаха му да се разбунтува, беше ситуацията, в която се оказа. Чувстваше се така, като че ли беше в корема на разложена риба или на дъното на помийна яма. Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от ковчега, в който се беше озовал. За нещастие беше заклещен между президента Имов и Виктор Черкезов. Имов беше проблем, с който трябваше да се справят всички издигнали се силоваци, но сега беше задължен на Черкезов и знаеше със сигурност, че рано или късно той ще му поиска услуга, от която щеше да му настръхне косата. Представяйки си бъдещето, виждаше как тези услуги ще стават все по-многобройни и ще му се отразят толкова зле, че накрая напълно ще го унищожат. Хитрец беше този Черкезов, голям хитрец! Като му даде това, което искаше, Черкезов беше намерил начин да преодолее некорумпираността на Карпов. Не му оставаше нищо друго, освен това, което бяха правили добрите руски войници векове наред: да слага единия крак пред другия и да върви напред през увеличаващата се мръсотия.