Дилия се съсредоточи отново върху модела, който за нея беше нещо като един цял свят в миниатюра. След секунди беше погълната изцяло от проблема и изобщо не се замисли повече какво прави тук приятелката й по това време на деня. Когато над работното й бюро падна сянка, тя се вгледа в лицето на Сорая и веднага разбра, че се е случило нещо ужасно.
— За бога, седни, преди да си паднала на земята — каза тя и придърпа един свободен стол. — Какво, по дяволите, се е случило? Някой умрял ли е?
— Само работата ми.
Дилия я погледна изпитателно.
— Не разбирам.
— Бях изхвърлена на боклука, уволнена, извадена от играта — каза Сорая. — Уволниха ме без кой знае какви предубеждения… Но все пак с предубеждения — добави тя, шегувайки се мрачно.
— Какво стана, по дяволите?
— Аз съм египтянка, мюсюлманка, жена. На новия ни директор не му трябват никакви други причини.
— Не се безпокой, знам един добър адвокат, който…
— Забрави.
Дилия се намръщи.
— Нали нямаш намерение да ги оставиш да се измъкнат просто така? Та това е дискриминация, Рая.
Сорая махна с ръка.
— Нямам намерение да прекарам следващите две години от живота си в борба с ЦРУ и министър Холидей.
Дилия се облегна назад.
— Чак на такова равнище ли са нещата?
— Как можаха да ми го причинят? — каза Сорая.
Дилия стана, заобиколи бюрото и прегърна приятелката си.
— Знам, че все едно си зарязана от любовник, от някой, когото си мислела, че познаваш, но който само те е използвал, дори нещо по-лошо, лъгал те е през цялото време.
— Сега знам как се е почувствал Джейсън — каза мрачно Сорая. — През цялото време вадеше кестените от огъня вместо ЦРУ и какво получи за това? Беше преследван като куче.
— Аз пък ще кажа: добре че си се отървала от ЦРУ! — Дилия целуна приятелката си по главата. — Време е да започнеш нещо ново.
Сорая я погледна.
— Така ли? И какво точно ще правя? Единствено този свят в сянка познавам, единствено това искам да правя. А и заради това, че Данзигер толкова се вкисна, че не се върнах в ЦРУ, когато ми нареди, той ме е поставил в тайния черен списък на службата и повече няма да мога да работя в държавното разузнаване.
Дилия се замисли за момент.
— Виж какво, трябва да свърша някои неща в залата, да се обадя на един телефон, а после ще излезем да пийнем и да вечеряме. След това ще те заведа на едно специално място. Как ти звучи това?
— По-добре, отколкото да се прибера вкъщи, да се тъпча със сладолед и да зяпам телевизия.
Дилия се засмя.
— Така те искам. — Тя размаха пръст във въздуха. — Не се тревожи, тази вечер така ще се забавляваме, че изобщо няма да ти бъде тъжно.
Сорая унило я погледна.
— А мъчно?
— Е, ще се погрижим и за това.
Борн изскочи от къщата на Супаруита, без да погледне нито наляво, нито надясно. Хората, които го наблюдаваха, щяха да си помислят, че много бърза за някъде. Подозираше, че ще искат да го проследят до следващата му цел.
Чу ги как го следват през гората, привлечени от съсредоточения му вид. Вървеше бързо през храсталаците и искаше да се приближат още повече, за да може неговото нетърпение да се предаде и на тях. Знаеше, че животът му не е в опасност, докато не го разпитат. Искаха да знаят какво знае той за пръстена. Без съмнение си мислеха, че действат много потайно, но в Бали нищо не оставаше скрито. Борн беше чул, че са разпитвали за него в местното селце Мангис. След като беше разбрал, че са руснаци, вече не се съмняваше, че работят за Леонид Аркадин. За последен път беше видял врага си — първият завършил програмата за военно обучение „Тредстоун“ — в разкъсвания от боеве Северен Иран.
Сега, посред зелено-кафявата балийска джунгла, Борн зави рязко надясно, насочвайки се към огромен беригин — това, което западняците наричат баниан3, — балийския символ на безсмъртието. Хвърли се в прегръдките на многобройните разклонения на дървото, като се провираше нагоре през лабиринта от клони, докато се изкачи достатъчно високо, за да може да огледа околността. Птиците се обаждаха една на друга, а насекомите бръмчаха. Тук-там снопове слънчева светлина пробиваха многопластовия зелен свод и придаваха на меката земя цвят на шоколад.
Миг по-късно забеляза един от руснаците да се прокрадва предпазливо през гъсталака, като заобикаляше растящите близо едно до друго дървета. Беше подпрял на лявата си ръка цевта на автомат АК-47, а показалецът на дясната му ръка бе на спусъка, готов да изстреля дъжд от куршуми при най-малкия шум. Напредваше бавно към дървото на Борн. От време на време поглеждаше нагоре към дърветата, взирайки се внимателно в тях.