Каза си, че каузата си заслужава — отърваването от Маслов и Казанската групировка със сигурност си струваше неудобствата, които щеше да изпита. Но това беше като да кажеш „Само изпълнявах заповеди“ и то го потисна още повече.
Върна се на задната седалка на колата, замислен и гневен. Пет минути по-късно шофьорът пропусна един завой.
— Спри колата — заповяда Карпов.
— Тук ли?
— Точно тук.
Шофьорът го погледна в огледалото.
— Но движението…
— Прави каквото ти казвам!
Шофьорът спря колата. Карпов излезе, отвори вратата откъм неговата страна, протегна ръка и го издърпа иззад волана. Без да обръща внимание на клаксоните и скърцането на спирачките на другите, принудени да ги заобиколят, той блъсна главата на шофьора в колата. Човекът се смъкна на колене и Карпов заби коляно в брадата му. Зъбите излетяха от устата на шофьора. Карпов го ритна няколко пъти, докато лежеше на паважа, после седна зад кормилото, затръшна вратата и потегли.
„Трябваше да съм американец“ — помисли си той и изтри устните си с опакото на ръката. Но той беше патриот, обичаше Русия. Жалко, че Русия не обичаше него. Русия беше безмилостна любовница, безсърдечна и жестока. Трябваше да съм американец. Измисли си мелодия и си затананика тази фраза като приспивна песен. Това му помогна да се почувства малко по-добре. Съсредоточи се върху разправата с Маслов и как да реорганизира ФСБ-2, когато Имов го назначи за директор.
Първата му задача обаче беше да се разправи с трите къртици вътре във ФСБ-2. Въоръжен с имената, изплюти от Букин, той паркира колата пред сградата от деветнадесети век, където се помещаваше ФСБ-2, и тръгна тежко нагоре по стълбите. Знаеше в кои дирекции работят къртиците. В асансьора извади пистолета си.
Нареди на първата къртица да излезе от кабинета си. Когато човекът не се подчини, Карпов размаха пистолета пред лицето му. Отвсякъде силоваците изпълзяха от кабинетите си, техните секретарки и помощници вдигнаха глави от бумагите, за да проследят развиващата се пред очите им драма. Събра се тълпа, което беше още по-добре за Карпов. Влачейки първата къртица след себе си, той отиде до втория кабинет. Мъжът вътре говореше по телефона, обърнат с гръб към вратата. В момента, в който се извърна, Карпов стреля в главата му. Първата къртица се сви, когато жертвата полетя назад с разперени ръце, а телефонът отхвръкна и се удари в дебелото стъкло на прозореца. Жертвата падна на пода, оставяйки зад себе си интересна абстрактна картина от кръв, мозък и кости върху стъклото. Когато изумените силоваци се струпаха на входа, Карпов започна да прави снимки с джиесема си.
После си проправи път през развълнуваната тълпа и подкара разтрепераната първа къртица до следващата спирка един етаж по-горе. Докато стигнат там, новината се беше разпространила и те бяха посрещнати с напрегнато мълчание от група силоваци.
Когато видя Карпов да влачи жертвата си към кабинета на третата къртица, полковник Лемтов се промъкна през тълпата и застана отпред.
— Полковник Карпов, какво означава това своеволие?
— Махни се от пътя ми, полковник. Няма да повтарям два пъти.
— Кой сте вие, че…
— Аз съм изпратен от президента Имов — каза Карпов. — Обади се в кабинета му, ако искаш. Още по-добре ще е да се обадиш на Черкезов.
После използва къртицата като таран, за да изблъска полковник Лемтов. Третата къртица, Дакаев, не беше в кабинета си. Карпов тъкмо се канеше да се обади на охраната, когато ужасената секретарка му каза, че шефът й председателства една среща. Тя посочи конферентната зала и Карпов отведе жертвата си там.