— Ти ми трябваш — продължи Аркадин. — Ти говореше за Хартум и искаш да ме закараш там. Кажи ми коя си и какво знаеш и аз ще помисля дали да направя наказанието на Мойра по-леко.
— Трябва да я откараме до най-близката болница — каза Сорая. — Тази рана трябва да бъде почистена и дезинфекцирана колкото може по-скоро.
Аркадин разпери ръце.
— Пак зависи от теб.
Сорая погледна зад коляното на Мойра. „Боже господи — помисли си тя, — дали ще може отново да върви нормално някога?“ Знаеше, че колкото повече се бавеха да предадат Мойра в ръцете на компетентен хирург, толкова по-зле щеше да стане за нея. Беше виждала сухожилия, срязани по този начин. Не беше лесно да се възстановят, а и никой не знаеше колко лошо са увредени нервите.
От гърдите й се изтръгна тежка въздишка.
— Какво искаш да знаеш?
— За начало кажи ми коя си.
— Сорая Мур.
— Сорая Мур, директорът на „Тифон“?
— Вече не съм. — Тя погали мократа коса на Мойра. — Уилърд възстанови „Тредстоун“.
— Нищо чудно, че иска да ме държи под око. Какво друго?
— Много неща — каза Сорая. — Ще ти разкажа по пътя към болницата.
Аркадин се надвеси заплашително над нея.
— Ще ми разкажеш сега.
— Откъде да знам, че няма да ни убиеш и двете още тук?
Аркадин я наруга, но накрая се съгласи. Взе Мойра на ръце и я отнесе обратно в манастира. Докато я настаняваше на задната седалка на колата, Сорая отиде да си вземе една риза. Ровеше из бюрото на Аркадин, когато той я намери.
— Майната ти, не! — скара й се той, сграбчи я за китката и я извлече навън.
Почти я хвърли на седалката до шофьора и каза:
— Само да си мръднала и ще те убия. — После заобиколи предницата на колата, седна зад волана и запали двигателя.
— Ти си прав. — Сорая гледаше кракът на Мойра да е вдигнат нагоре, докато минаваха с голяма скорост през покрайнините на Пуерто Пенаско. — Уилърд искаше да се сближа с теб и да му докладвам къде се намираш и какви са сделките ти.
— И? Усещам, че има още нещо.
— Има — каза тя. Знаеше, че трябва да продаде тази част възможно най-добре. Вече не вярваше, че ще може да го надхитри, но трябваше да направи поне това. — Уилърд се заинтересува от един човек, когото съм сигурна, че познаваш, защото той работи за Маслов: Вячеслав Озеров.
Кокалчетата на пръстите на Аркадин побеляха върху кормилото, но гласът му не издаде нищо от това, което чувстваше.
— И защо Уилърд се интересува от Озеров?
— Нямам представа — отвърна Сорая. Това поне беше вярно. — Обаче знам, че вчера един агент на „Тредстоун“ е разпознал Озеров в Маракеш. Проследил го е в Атласките планини до едно село, което се казва Тинерир.
Те пристигнаха в болницата „Санта Фе“ на авеню „Моруа“, но Аркадин не направи опит да излезе от колата.
— Какво е правил Озеров в Тинерир?
— Търси един пръстен.
Аркадин поклати глава.
— Изрази се по-ясно.
— По някакъв начин с този пръстен се отваря файл в хард диска на един лаптоп. — Тя го погледна. — Виж, аз самата не го разбирам. Тази информация беше в последното съобщение, което получих от Питър. — Тя отвори задната врата. — Можем ли да откараме Мойра в реанимацията?
Аркадин излезе от колата и затръшна вратата, която тя току-що беше отворила.
— Искам още.
— Казах ти всичко, което знам.
Той се вгледа в лицето й.
— Нали виждаш какво се случва с хора, които се бъзикат с мен?
— Не се бъзикам с теб — рече Сорая. — Изневерих на хора, които ми имат доверие, какво повече искаш от мен?
— Всичко — каза той. — Всичко.
Вкараха Мойра в спешното отделение. Докато персоналът обработваше раната и проверяваше състоянието й, Сорая попита кой е най-добрият неврохирург в Сонора. Говореше приличен испански и освен това изглеждаше като латиноамериканка. Тези качества отвориха вратите пред нея. Когато научи личния телефонен номер на хирурга, сама му се обади. Секретарката му каза, че го няма, но Сорая я заплаши да я намери и да й извие врата. Скоро след това хирургът се обади. Сорая му описа раната на Мойра и му каза къде се намират. Той отговори, че ако получи възнаграждение от две хиляди американски долара, ще пристигне веднага.
— Хайде да тръгваме — каза Аркадин веднага след като тя приключи разговора.
— Няма да изоставя Мойра.