— Имаме да говорим още за бизнес.
— Можем да говорим тук.
— Не, ще се върнем в манастира.
— Няма да се чукам с теб — каза му тя.
— Благодаря на Бога, чукането с теб ще да е като със скорпион.
Забележката му я накара да се засмее въпреки притеснението и отчаянието й. Тръгна да потърси кафе и той я последва.
Борн караше към Оксфорд с такава бързина, с каквато нямаше опасност да привлече вниманието на полицията. Градът си беше същият, какъвто го беше оставил след двете си посещения там. Тихите улици, причудливите магазини, все същите обитатели, всички заети със своите работи, чайните, книжарниците — всички като миниатюра, създадена от някой вманиачен учен от осемнадесети век. Да караш кола из неговите улици беше като да се движиш из вътрешността на снежно кълбо.
Борн паркира близо до мястото, където Криси беше оставила джипа си, когато бяха дошли заедно, и тръгна по стъпалата нагоре към Центъра за изследване на древни документи. Професор Лайъм Гайлс също беше там, където го бяха заварили последния път, приведен над бюрото в просторния си кабинет. Вдигна глава, когато Борн влезе, и примигна като бухал, като че ли не го позна. Борн забеляза, че всъщност това изобщо не беше Гайлс, а друг човек с приблизително същия ръст и години като него.
— Къде е професор Гайлс?
— В почивка — отвърна мъжът.
— Търсех него.
— Разбрах. Мога ли да попитам защо?
— Къде е той?
Мъжът пак примигна като бухал.
— Няма го.
По пътя Борн беше прегледал официалната биография на Гайлс в уебсайта на Оксфордския университет.
— Отнася се за дъщеря му.
Мъжът зад бюрото примигна.
— Болна ли е?
— Не мога да ви кажа. Къде е професор Гайлс?
— Не мисля, че…
— Спешно е — рече Борн. — Въпросът е на живот и смърт.
— Умишлено ли пресилвате нещата, сър?
Борн му показа карта на служител на бърза медицинска помощ, която беше задигнал след катастрофата.
— Съвсем сериозен съм.
— Господи! — възкликна мъжът и посочи с ръка. — В момента е в клозета. Не бих се учудил, ако се бори с баницата със змиорка, която е ял снощи.
Неврохирургът беше млад и мургав като индианец, с дълги, фини пръсти като на класически пианист. Имаше много нежни черти, което подсказваше, че всъщност не е индианец. Но беше корав бизнесмен и не се съгласи да започне, докато Сорая не му пъхна пачка банкноти в ръката. После бързо ги изостави, за да се консултира с докторите от спешното отделение, които бяха подготвили Мойра, и се отправи към операционната.
Сорая изпи отвратителното кафе, без да обръща внимание на вкуса му, но десет минути по-късно, докато се разхождаше безцелно напред-назад по коридора, то като че ли прогори дупка в стомаха й. Затова когато Аркадин й предложи да хапнат нещо, тя се съгласи. Намериха един ресторант недалеч от болницата. Преди да седне, Сорая се огледа, за да се увери, че не е пълен с насекоми.
Поръчаха си, седнаха един срещу друг и зачакаха, без да се поглеждат, поне Сорая се стараеше да не го прави.
— Видях те без сутиен — каза Аркадин — и гледката ми хареса.
Сорая се сепна.
— Да ти го начукам.
— Тя беше враг — каза той, имайки предвид Мойра. — Кой закон би я защитил?
Сорая погледна през прозореца към улицата, която й беше също толкова непозната, колкото обратната страна на луната.
Храната пристигна и Аркадин започна да яде. Сорая наблюдаваше две млади жени с прекалено много грим по лицата и твърде малко дрехи по себе си да отиват на работа. Тяхната култура беше много по-различна от нейната. Въпреки това тя се чувстваше напълно в унисон със скръбната атмосфера тук. Безнадеждността й беше нещо познато. Беше съдба на нейния пол от незапомнени времена, както и главната причина да избере тайните служби, където въпреки обичайните предразсъдъци Сорая можеше да се утвърждава по начини, които я караха да се чувства добре. Сега за пръв път видя тези момичета с прекалено стегнати сутиени и твърде къси поли в друга светлина. Тези дрехи бяха начин, може би единственият, да се утвърждават в една култура, която непрекъснато ги унижаваше и подценяваше.
— Ако Мойра умре или не може да ходи…
— Спести ми беззъбите си заплахи — рече той, омитайки последните остатъци от своя хуевос ранчерос29.
Работата на Аркадин е точно такава, помисли си тя. Независимо какво смяташе той, тя беше непрекъснато да унижава и да подценява жените. Това беше подтекстът на всичко, което казваше и вършеше. Той нямаше сърце, нямаше угризения, нямаше чувство за вина, нямаше душа… накратко казано, нямаше нищо, което определя и отличава едно човешко същество. Ако той не е човешко същество — помисли си с ужас тя, — какво е тогава?
29
Мексиканска закуска от пържени яйца на очи и най-различни гарнитури от ориз, лютиви сосове, зеленчуци и дори банани. — Бел.прев.