Всеки ден виковете от болка на Озеров можеха да се чуят из всички офиси и дори в тоалетните, където другите мъже се събираха за кратка почивка. Виковете му бяха ужасяващи, като на разчленявано животно. Плашеха и деморализираха дори такива закоравели престъпници като Маслов. Той беше принуден да го завърже за една колона като Одисей за мачтата и да му залепи устата с тиксо, за да даде на себе си и на хората си малко почивка. Междувременно по слепоочията на Озеров — там, където в агонията си бе забивал нокти в кожата, пощадена от изгарянията — се бяха появили дълбоки резки, червени като белезите на туземци.
На практика се беше превърнал в нещо като бебе. Маслов не можеше да го изпрати в болница или в клиника, без да бъдат задавани неудобни въпроси и ФСБ-2 да започне разследване. Затова се беше опитал да настани Озеров в апартамента му, но той бе в ужасно състояние, запуснат като храм в джунглата, и в него се бяха настанили всевъзможни насекоми и гризачи. Никой не можеше да бъде накаран да стои там с Озеров, а не можеше да се разчита той да оцелее, оставен сам на себе си. Офисите бяха единственият вариант.
Озеров вече не можеше да се погледне в огледалото. Никой вампир не избягваше така старателно огледалата като него. Освен това мразеше да бъде видян на слънчева светлина, а и на всякакво по-силно осветление. Заради това поведение в Казанската групировка му лепнаха нов прякор — Вампира.
Сега седеше замислен в офисите на Маслов, които по необходимост се местеха всяка седмица. В стаята, която босът беше определил за него, лампите бяха изгасени и завесите дръпнати, за да не пропускат дневна светлина. На отсрещната страна срещу него имаше една-единствена лампа, която хвърляше малък кръг светлина върху издрасканите дъски на пода.
Фиаското в Бангалор и неуспехът му да убие Аркадин, или поне да вземе лаптопа за Маслов, му бяха нанесли не една рана. Физическият му вид беше отвратителен. Но по-лошото беше, че загуби доверието на боса си. Без Казанската Озеров беше нищо. Без доверието на Маслов той беше нищо в самата групировка. Сега дни наред си блъскаше главата как да си върне благоразположението на Маслов, как да възстанови положението си на оперативен командир.
Но наум не му идваше никакъв план. Изобщо не го интересуваше, че разкъсваният му от болките мозък не можеше да свърже две смислени мисли. Единствената му мисъл беше да си отмъсти на Аркадин и да донесе на Маслов онова, което той искаше най-много — онзи проклет лаптоп. Озеров не знаеше защо босът му го иска, а и не го интересуваше. Съдбата му беше да го направи или да умре. За него нещата стояха по този начин още откакто се беше присъединил към Казанската, така си оставаха и сега.
Обаче животът беше странно нещо. За Озеров спасението дойде от неочаквана страна. Обадиха му се по телефона. Беше така вглъбен в мислите си, че отначало не пожела да го вдигне. После помощникът му каза, че е по засекретена линия и той разбра кой може да е. Въпреки това се съпротивляваше, защото си казваше, че в момента няма нито интереса, нито търпението да узнае какво щеше да му съобщи Яша Дакаев.
Помощникът на Озеров показа главата си през вратата, нещо, което му беше строго забранено да прави.
— Какво? — сопна се Озеров.
— Казва, че е спешно — обясни му помощникът и бързо се отдръпна.
— Дяволите да го вземат — изсумтя Озеров и вдигна телефона. — Яша, гледай да е нещо наистина добро.
— Такова е. — Гласът на Дакаев звучеше някак безпристрастно и като че ли много отдалеч, но той винаги трябваше да намери някое скришно място в централата на ФСБ-2, откъдето да се обади. — Имаме информация за придвижването на Аркадин.
— Най-после! — каза Озеров и се изправи. Пулсът му отново се ускори.
— Според съобщението, което току–що получих, той е на път за Мароко — каза Дакаев. — Отива в Куарзазате, в едно село във Високите Атласки планини, което се казва Тинерир.
— Какво, по дяволите, ще прави в Мароко?
— Това не знам — отвърна Дакаев. — Обаче нашият източник твърди, че е тръгнал за там.
„Това е шансът ми — помисли си Озеров и скочи. — Ако не го използвам, по-добре ще е да лапна дулото на пистолета.“ За пръв път след последната нощ в Бангалор се почувства въодушевен. Провалът му го беше парализирал и го изяждаше отвътре. Срамът и гневът го бяха направили безпомощен.
Извика помощника си и му даде нареждания.
— Измъкни ме оттук — нареди му той. — Запази ми билет за първия полет от Москва натам.
— Маслов знае ли, че отново заминаваш?