Борн се придвижи безшумно през клоните и зае позиция. Изчака, докато руснакът застана точно под него, и тогава се спусна като един от слънчевите снопове отгоре му. Петите му удариха руснака в раменете и изкълчиха едното, събаряйки го на земята. Като се сви на топка, Борн уби инерцията от падането с едното си рамо и се претърколи през глава. Изправи се и се хвърли срещу руснака, преди той да може да си поеме дъх. Въпреки това подготовката на противника му си каза думата и той успя да изрита с крак Борн в гръдната кост.
Борн изпъшка. Като скърцаше със зъби от болка, руснакът се опита да се изправи на крака. За миг времето като че ли спря и девствената гора около тях сякаш затаи дъх. Борн замахна рязко с дясната си ръка и ръбът на дланта му строши костта на изкълченото рамо на руснака. Той изохка, но заби приклада на автомата си в ребрата на Борн.
Като се подпря тежко върху автомата, руснакът се изправи на крака и се отправи, клатушкайки се, към мястото, където Борн лежеше оплетен от лианите. Насочи дулото на оръжието, но в същия момент Борн нанесе подсичащ ритник в коляното на противника си и го свали на земята до себе си. Автоматът изстреля къс откос нагоре и по двамата се посипаха листа, парчета кора и клони. Руснакът замахна с оръжието, опитвайки се да го използва като тояга, но Борн вече беше успял да застане под замаха му. С рязък удар с ръба на китката си пречупи ключицата му, а с дланта на другата ръка му нанесе такъв страхотен удар в носа, че хрущялът и костта се забиха в мозъка на човека. Когато той се свлече мъртъв на колене, Борн грабна автомата от окървавената му ръка. Видя грубата татуировка на змия, увита около кама, която руснакът беше си направил в затвора — твърдо доказателство, че е член на групировката.
Борн тъкмо разчистваше лианите наоколо, когато чу гърлен глас зад себе си.
— Хвърли оръжието — каза някой на руски с московски акцент.
Борн се извърна бавно и видя втория руски преследвач. Сигурно се беше ориентирал по изстрелите.
— Казах да го хвърлиш — изръмжа руснакът. Той също държеше автомат АК-47, насочен към корема на Борн.
— Какво искаш? — попита Борн.
— Много добре знаеш какво искам — отвърна руснакът. — А сега хвърли оръжието и ми го дай.
— Какво да ти дам? Само ми кажи какво искаш и ще ти го дам.
— Ще взема пръстена веднага, щом като хвърлиш автомата на партньора ми. — Той го подкани, накланяйки автомата си. — Хайде, шибаняк. Иначе ще ти прострелям единия крак, после другия и ако това не е достатъчно… нали знаеш колко болезнена може да бъде раната в корема, колко дълго ще агонизираш, преди да умреш от загуба на кръв.
— Партньорът ти имаше твърде лош късмет — каза Борн и в същото време пусна автомата на земята.
Съвсем инстинктивно руснакът не можа да се сдържи да не погледне към падналия си другар. В същото време падналият автомат го накара да погледне надолу. В този миг Борн замахна с една лиана като с камшик, който се уви около врата на руснака. С рязко движение го дръпна към себе си. Руснакът се преви на две, а Борн пусна лианата и стовари едновременно двата си юмрука отзад върху врата му.
Руснакът рухна на земята, а Борн се наведе над него и го претърколи по гръб. Човекът беше още замаян и дишаше на пресекулки като риба на сухо. Борн му удари една плесница, за да дойде напълно в съзнание, и натисна с цялата си тежест с коляно гръдната му кост.
Човекът го погледна със сините си очи. Лицето му беше неестествено червено и не можеше да задържи стичащата се от крайчеца на устата му кръв.
— Защо те изпрати Леонид? — попита Борн на руски.
Руснакът примигна.
— Кой?
— Не прави това — Борн натисна по-силно с коляно и мъжът изохка. — Много добре знаеш кого имам предвид. Леонид Аркадин.
За момент руснакът го изгледа, без да каже нищо. После въпреки незавидното си положение се засмя.
— Това ли си мислиш? — От ъгълчетата на очите му потекоха сълзи. — Че работя за онази торба с лайна?
Отговорът на руснака беше твърде спонтанен и твърде неочакван, за да беше заблуждаващ. А и защо щеше да лъже? Борн се замисли за момент, преценявайки положението.
— Ако не е Аркадин — каза бавно той, — тогава кой?
— Аз съм член на Казанската. — Гордостта, с която го каза, не будеше съмнение. Това също беше вярно.