— Винаги съм искала да видя Високите Атласки планини — каза тя.
— Ето, виждаш ли? — Аркадин прибра лаптопа. — Не беше толкова трудно, нали?
Джалал Есай седеше в една небиеща на очи кола, която беше откраднал рано тази сутрин, и наблюдаваше как Уилърд излиза от „Монишън Клъб“. Забеляза, че не се движи така, сякаш е бил победен от секретарката или пък че е чакал напразно да бъде приет от някой член на клуба. По-скоро слизаше по стълбите като Фред Астер — леко и игриво, сякаш в такт с музиката, която звучеше в главата му. Това бодро настроение разтревожи Есай. Космите на врата му настръхнаха, което беше далеч по-лошо.
Есай, чийто живот беше в постоянна опасност, откакто домът му бе нападнат от „Северий Домна“, знаеше, че една пасивна реакция от негова страна, като това да побегне, ще завърши само с евентуалната му смърт. Организацията щеше да го преследва, докато по някакъв начин някъде успее да го ликвидира. При тези изключителни обстоятелства имаше само един начин да остане жив.
Уилърд зави зад ъгъла и спря, озъртайки се за някое такси.
Есай отби до тротоара и свали прозореца откъм седалката до шофьора.
— Искате ли да се качите? — попита той.
Стреснат, Уилърд се отдръпна назад като обиден.
— Не, благодаря — каза той и отново започна да се оглежда за празно такси.
— Господин Уилърд, моля ви, влезте в колата.
Когато Уилърд погледна назад, видя, че мъжът държи насочен срещу лицето му зловещо изглеждащ 10-милиметров ловджийски пищов.
— Хайде, хайде — каза Есай, — нека не правим сцени.
Уилърд отвори вратата и седна, без да каже и дума.
— Мога ли да попитам как ще карате тази кола и същевременно ще ме държите под контрол?
В отговор Есай го удари с цевта на пищова отстрани по главата малко над лявото ухо. Уилърд изпъшка и обърна очи. Есай подпря неподвижното тяло на прозореца и прибра пищова в кобура. После включи на скорост и потегли.
Насочи се на юг през административния район. След някаква невидима демаркационна линия големите правителствени сгради изчезнаха и бяха заменени от местни бизнес учреждения, евтини магазини за продажба на дребно, вериги заведения за бързо хранене, складове и барове. Пред баровете се мотаеха млади хора с качулки, които разменяха малки пакетчета дрога срещу банкноти. Приведени старци, с подпрени на ръцете глави или облегнати назад върху сивите каменни стъпала, седяха с притворени очи, някои клатеха нагоре-надолу глави. Белите започнаха да се виждат по-рядко, а после напълно изчезнаха. Това беше различен Вашингтон, който туристите никога не виждаха. Конгресмените също. Полицейските патрулни коли бяха малко и далеч една от друга. Когато се появеше някоя, тя преминаваше с голяма скорост, като че ли тези, които бяха в нея, нямаха търпение да се озоват някъде другаде, където и да е, само не тук.
Есай спря колата пред нещо, което минаваше за хотел. Стаите се даваха на час и когато довлече Уилърд вътре, проститутките го помислиха за пияница, който е припаднал. Показаха на Есай мършавите си прелести, но той не им обърна внимание.
Постави една докторска черна чанта върху издрасканата дъска пред смърдящата кабинка на администратора и плъзна по нея банкнота от двадесет долара. Човекът беше блед и слаб като клечка, нито млад, нито стар. Гледаше порно на портативен телевизор.
— Какво — попита Есай, — няма ли портиер?
Администраторът се засмя, но не отклони очи от телевизионния екран. Без да го погледне, откачи един ключ от дъската и му го подаде.
— Не искам да ме безпокоят — рече Есай.
— Всички искат същото.
Есай плъзна нова двайсетачка, а администраторът я грабна и като избра друг ключ, каза:
— Вторият етаж в дъното. Можеш да умреш там, вътре, и никой няма да узнае.
Есай взе ключа и черната чанта.
Нямаше асансьор. Извличането на Уилърд по стълбите се оказа доста голямо изпитание, но Есай се справи. През един мръсен прозорец в далечния край на тесния коридор се процеждаше сива, немощна светлина. Една гола крушка осветяваше едва–едва съзвездията от графити, надраскани по стените.
Стаята приличаше на затворническа килия. Мебелировката беше крайно оскъдна — легло, скрин с едно липсващо чекмедже и люлеещ се стол. Всички бяха сиви или безцветни. Прозорецът гледаше към вентилационна шахта, в която винаги беше нощ. В стаята миришеше силно на карбол и белина. Есай не искаше да мисли какво беше ставало тук преди.