Стовари Уилърд на леглото, остави лекарската чанта, отвори я и нареди в спретната поредица няколко неща върху зацапаната кувертюра. Тази чанта и съдържанието й бяха винаги с него от много отдавна, когато беше на подготовка за пребиваването си в Америка, за да се промъкне незабелязано в живота на хората, подбрани от „Северий Домна“. Нямаше представа как организацията се беше спряла на Бъд Холидей и защо подозираше, че той така бързо ще се издигне в американските политически среди, но тогава не подлагаше на съмнение преценката на „Северий Домна“.
С ножица разряза и свали дрехите от тялото на Уилърд, а после уви един памперс около слабините му. Плесна го леко по бузите, за да дойде бавно в съзнание. Преди Уилърд да се съвземе напълно, повдигна главата и раменете му и започна да налива от едно шише рициново масло в гърлото му. Отначало Уилърд се задави и се опита да повърне. Есай спря за малко, а после продължи да налива по-бавно гъстата течност. Уилърд я изгълта всичката.
Есай остави шишето настрана и го плесна силно по едната буза, а след това и по другата, за да предизвика приток на кръв в главата му. Стреснат, Уилърд се събуди и започна бързо да мига. После се огледа наоколо.
— Къде съм? — Говореше дрезгаво и завалено. Прекара език по устните си, а Есай посегна към ролка лейкопласт. — Какъв е този вкус?
Уилърд се опита да повърне и Есай залепи парче лейкопласт върху устата му.
— Ако повърнеш, ще се задушиш. Съветвам те да потиснеш рефлекса си за повръщане.
Той седна в люлеещия се стол и леко се заклати, докато Уилърд се мъчеше да възстанови самообладанието си. Когато видя, че пленникът печели тази битка, каза:
— Аз съм Джалал Есай. — Разтвори широко очи, когато видя реакцията на Уилърд. — О, виждам, че си чувал за мен. Добре. Това улеснява работата ми. Ти току-що излезе от среща с Бенджамин Ел-Ариан. Предполагам, че ти е казал за мен. Обрисувал ме е като злодей. Не се съмнявам в това. Всъщност дали ме смяташ за герой или за злодей си е лично твоя работа. Ел-Ариан ще го отрече, но той показа, че е нерешителен като тръстика, която се накланя ту насам, ту натам в зависимост от това откъде духа вятърът.
Есай стана, отиде при леглото и дръпна лейкопласта от устата на Уилърд.
— Знам, че се питаш какъв е вкусът в устата ти. — Той се усмихна. — Изгълта шише рициново масло. — Посочи го. — Затова съм ти сложил памперса. Не след дълго от теб ще започне да излиза доста отвратителна смес. Памперсът ще помогне да я ограничиш, или поне част от нея. Обаче се опасявам, че ще трябва да поеме прекалено много и после… — Той сви рамене.
— Каквото и да искаш от мен, няма да го получиш.
— Браво! Това се казва смелост! Но за твое съжаление вече получих това, което исках. Подобно на другите, с които Ел-Ариан се е справял или е изпращал срещу мен, той ще те зареже. Тази процедура ще продължи, докато прекрати действията си и забрави за мен.
— Той няма такова намерение.
— В такъв случай той и аз ще трябва да извървим доста дълъг път. — Есай смачка лейкопласта и го захвърли. Сложи ролката обратно в черната си чанта. — Обаче ти имаш да извървиш значително по-кратък път.
— Не се чувствам добре — каза Уилърд със странен глас, като сърдито дете, което си говори само.
— Така е — рече Есай и се отдръпна от леглото. — Съгласен съм с теб.
27
На следващата сутрин, когато нощта все още се спускаше над улиците и тротоарите, Борн пристигна на летище „Хийтроу“. Валеше ситен дъжд, беше студено и той се радваше, че напуска Лондон. Самолетът щеше да излети в седем и двадесет и пет и да пристигне в Маракеш в един и петнадесет с кратко междинно кацане в Мадрид. За там нямаше директни пътнически полети.
Борн седеше в единственото отворено в този час кафене, чиито пластмасови столове и маси бяха осветени от бледата светлина на флуоресцентните лампи, и отпиваше от прекалено препеченото кафе с вкус на пепел, когато дон Фернандо Херера се появи. Приближи се и седна без покана и без да поздрави.
— Съжалявам за загубата ви — рече Борн.
Дон Фернандо не каза нищо.
Седеше някак вглъбен, облечен в красивия си костюм, и изглеждаше състарен в сравнение с последния път, когато Борн го видя, макар да беше изминала само седмица. Гледаше разсеяно към багажа, струпан пред витрината на един магазин в отсрещния край на чакалнята.
— Как ме намерихте? — попита Борн.