Тя се усмихна, но в усмивката й нямаше нищо весело.
— Ела с мен.
Той я последва в задната част на магазина, където имаше тясна врата, и излязоха навън. Озовал се отново сред лабиринта от улички в центъра на пазара, той погледна към невероятното изобилие от стоки и услуги: живи петли и прилепи с меки като кадифе криле в клетки, папагали, кацнали върху бамбукови пръчки, едри риби в казани с морска вода, заклани агнета, одрани и кървави, висящи на ченгели. Покрай тях притича кафява кокошка, която кудкудякаше така, като че ли я душат.
— Тук виждаш много неща, много същества, но ако говорим за хора, има само амазиги, т.е. бербери. — Танирт посочи на юг към Високите Атласки планини. — Град Тинерир се намира на височина малко над 1500 метра, сред оазис, дълъг осемнадесет мили и половина, който се простира по сравнително тесния ръб на цветуща долина между хребета на Високите Атласки планини на север и Антиатласките планини на юг.
Това е хомогенно място. Подобно на района около него, градът е населен само с амазиги. Римляните са ни наричали мазики, а гърците либийци. Независимо как ни наричат, ние сме бербери, населяващи много части на Северна Африка и долината на Нил. Древният римски писател Луций Апулей всъщност е бил бербер, както и свети Августин от Хипо. Такъв, разбира се, е бил и императорът на Рим Септимий Северий. А тъкмо берберът Абд ал Рахман пръв завладява Южна Испания и установява Умаядския халифат в Кордоба, сърцето на наричаната от него Андалус, днешна Андалусия. — Тя се обърна към него: — Разказвам ти го, за да можеш по-добре да разбереш това, което ще последва. Това е историческо място, място на завоевания, на велики дела и на велики хора. То е и място с голяма енергия — средищен център.
Тя отново взе ръката му.
— Борн, ти си една загадка — рече тихо Танирт. — Имаш дълъг живот, необикновено дълга линия на живота. Обаче…
— Какво има?
— Обаче ще умреш тук днес или може би утре, но със сигурност до седмица.
Целият Маракеш приличаше на пазар и всички марокански търговци продаваха нещо. Тук, изглежда, всичко от витрините на магазините и сергиите, наредени от двете страни на претъпканите улици, се купува и продава.
Аркадин и Сорая бяха забелязани при пристигането им, което се очакваше, но никой не се опита да установи контакт с тях и не бяха проследени от летището до града. Това не го успокои. Напротив, направи го по-подозрителен. Щом като агентите на „Северий Домна“ на летището не ги последваха, по всяка вероятност не е имало защо да го правят. Според него градът, а и целият район на Куарзазате гъмжеше от тях.
Сорая потвърди мнението му, когато той го изрази гласно.
— В пристигането ти тук няма логика — каза тя, когато се настаниха в едно такси, в което миришеше на варена леща, пържен лук и тамян. — Защо се набутваш в такъв очевиден капан?
— Защото го мога. — Аркадин седеше с малкото си куфарче в скута си. В него беше лаптопът.
— Не ти вярвам.
— Изобщо не ми пука какво вярваш.
— Още една лъжа, ако беше така, сега нямаше да бъда с теб тук.
Той я погледна и поклати глава.
— За десет минути мога да те накарам да се разкрещиш и да забравиш всичките си предишни любовници.
— Очарована съм наистина.
— Ти си Майка Тереза, а не Мата Хари. — Каза го с голяма неприязън, като че ли целомъдрието й го беше накарало да престане да я уважава, или поне да я подценява.
— Допускаш ли, че ме е грижа какво мисли за мен такова лайно като теб. — Каза го не като въпрос.
Известно време продължиха да подскачат в мълчание на задната седалка по неравния път. После той каза, като че ли продължавайки предишния им разговор.
— Ти си тук като застрахователна полица. Двамата с Борн имате връзка. В подходящия момент възнамерявам да се възползвам максимално от това.
Замислена, Сорая запази мълчание до края на пътуването.
В Маракеш Аркадин я преведе през лабиринт от улици, където мароканците се взираха в нея и облизваха устни, като че ли се опитваха да преценят колко нежна е плътта й. Бяха погълнати от влудяващи звуци, сякаш се намираха в джунгла. Накрая влязоха в един душен магазин, където миришеше силно на машинно масло. Аркадин беше поздравен с раболепния маниер на собственик на погребално бюро от дребен, плешив човечец, подобен на къртица, който започна да потрива ръце и да се кланя. В задната част на магазина имаше малък персийски килим. Той го отмести леко и дръпна една дебела метална халка, която отвори скрита врата. Човекът къртица запали малко джобно фенерче и заслиза по метална вита стълба. Когато стигна дъното й, запали редица от флуоресцентни лампи, закрепени на тавана толкова ниско, че бяха принудени да се наведат, докато минаваха по покрития с лакирани дъски под. За разлика от магазина горе, който беше пълен с прах и с всевъзможни кашони, бурета и сандъци, мазето беше безупречно чисто. Покрай стените тихо бръмчаха портативни влагоуловители и вентилатори. Мазето беше разделено на коридори от шкафове, високи до кръста, всеки с по три чекмеджета, които бяха пълни с всякакви съвременни огнестрелни оръжия. Всяко оръжие беше с етикет.