— Е, тъй като познавате стоката ми — каза къртицата, — ще ви оставя да си изберете сами. Донесете горе това, което искате да купите. Ще ви дам нужните муниции и ще уредим сметката.
Аркадин разсеяно кимна. Вниманието му беше погълнато от това да минава от шкаф на шкаф и да преценява огневата мощ на оръжията в него, дали са лесни за употреба, скорострелността, както и тежестта и размерите на всяко.
Когато останаха сами, той извади от едно чекмедже нещо, което заприлича на Сорая на прожектор с голяма раница с батерия под него. Обърна се към нея и разтърси прожектора. Раницата с батерията се отвори. Оказа се, че това е сгъваема лека картечница.
— Никога не съм виждала такава — не можа да се сдържи да не изкаже възхищението си тя.
— Това е прототип, все още не се е появила на пазара. „Магпул-ФМГ“, стреля със стандартни деветмилиметрови патрони за глок, но ги изстрелва много по-бързо от пистолета. — Той прекара ръка по дебелата цев. — Хубава е, нали?
Сорая си каза, че е. Много й се прииска да има в момента една такава.
Аркадин вероятно забеляза как алчно я гледа.
— Ето, вземи я.
Тя я пое от него, прегледа я с вещината на експерт, разглоби я, а после отново я сглоби.
— Много хитро е направена, нали? — Аркадин, изглежда, не бързаше да вземе обратно картечницата. Като че ли я наблюдаваше, но в действителност гледаше към нещо друго, една сцена, която беше много по-далеч.
В Санкт Петербург беше отвел Трейси в хотелската й стая. Не го беше помолила да я придружи, но и не протестира, когато той го стори. Вътре тя сложи ръчната си чанта и ключа на масата, прекоси килима и отиде в банята. Затвори вратата, но той не чу резето да щраква.
Реката блестеше на лунната светлина, черна и пълна с тайни, като някоя стара змия, винаги полузаспала. В стаята беше задушно, той отиде при прозореца и го отвори. Вътре нахлу вятър, който донесе миризмата на реката. Извърна се, погледна леглото и си представи Трейси в него гола, осветена от лунната светлина.
Лек звук като въздишка го накара да се обърне. Вратата на банята, която не беше заключена, се открехна и нов пристъп на вятъра я отвори още повече. Отвътре върху килима падна лъч млечнобяла светлина. Той пристъпи към него и погледна в банята. Видя гърба на Трейси, или по-скоро част от него, блед и непорочен, а по-надолу и извивката на задните й части с дълбоката цепнатина между тях. Приятното усещане, което изпита в слабините си, беше толкова силно, че почти граничеше с болка. В Трейси имаше нещо, което го караше да я мрази и да се чувства зависим. Тъкмо то го правеше слаб. Презря се за това, но не можа да се сдържи, пристъпи напред към вратата и я разтвори още повече. Беше стара и боята бе започнала да се лющи, изскърца и Трейси го погледна през рамо. Тялото й се откри в цялото си великолепие. Погледна го с такова съжаление и неприязън, че от устните му се изтръгна животински звук. Аркадин бързо затвори вратата. Когато тя се появи, той не смееше да я погледне. Чу я как прекоси стаята и затвори прозореца.
— Къде са те възпитавали? — каза тя.
Не беше въпрос, а плесница в лицето. Не можеше да й отговори и заради това, а и за много други неща изгаряше от желание да я убие, да почувства как хрущялът в гърлото й се счупва под натиска на пръстите му и да усети кръвта й да тече гореща в ръцете му. Ала той беше привързан към нея, както и тя към него. Бяха заключени в една орбита от омраза, без възможност да избягат от нея.
Обаче Трейси все пак избяга, помисли си сега Аркадин. В смъртта. Липсваше му и той се мразеше, че му липсва. Единствената жена, която му беше отказала. Поне до този момент. Когато очите му се спряха отново на Сорая, която сгъваше картечницата, усети предупреждаваща тръпка да преминава през тялото му. За момент видя черепа й, изглеждаше като умряла. После всичко застана на фокус и той отново можеше да диша.