Когато Бъд Холидей пристигна, президентът водеше съвещание със съветника по въпросите на националната сигурност Хендрикс и с Брей и Файндлей, оглавяващи съответно ФБР и Министерството на вътрешната сигурност. От строгите им изражения можеше да се заключи, че е възникнала извънредна ситуация.
— Радвам се, че успя да дойдеш, Бъд — каза президентът и посочи на Холидей един стол от другата страна на масата.
— Какво се е случило? — попита министърът на отбраната.
— Стана една работа — каза Файндлей — и ни е нужен съветът ти как да процедираме.
— Терористично нападение срещу някоя от базите ни в чужбина ли?
— По-близо до дома — рече Хендрикс, очевидно поемайки нещата в свои ръце. Той обърна една папка, която лежеше пред него, плъзна я през масата към Холидей и разпери ръце: — Моля.
Холидей разтвори папката и пред очите му се изпречи снимка на Джалал Есай. Запази пълно спокойствие и със задоволство видя, че ръката му не трепери, когато започна да обръща страниците на папката.
Когато се увери, че се контролира напълно, вдигна очи.
— Защо се интересуваме от този човек?
— Имаме информация, която го свързва с измъчването и убийството на Фредерик Уилърд.
— Доказателства?
— Засега няма такива — отвърна Файндлей.
— Обаче имаме всички основания да смятаме, че скоро ще се появят — рече Хендрикс.
— Да не искате аз да ви ги дам? — сопна се с нескрит сарказъм Холидей.
— Смущаващото, господин министър, е, че този човек Есай е убягнал от вниманието ни, въпреки че представлява явна заплаха за националната сигурност — обади се отново Файндлей.
Холидей потупа папката.
— Тук има информация за Есай, която е била налице от години. Как не сме могли да…?
— Точно на този въпрос ни е нужен отговор, Бъд — каза президентът.
Холидей рязко вдигна глава.
— Имах предвид кой е източникът на тази информация?
— Очевидно не е от твоето ведомство — каза Брей.
— Нито от твоето — контрира Холидей. Вгледа се поотделно в лицата на останалите. — Да не би да искате да припишете това недоглеждане на моите хора?
— Не е било недоглеждане — каза Файндлей. — Поне не и от наша страна.
— Нито пък от наша, мамка му — рече Брей.
В стаята настъпи напрегнато мълчание, което накрая беше нарушено от президента:
— Бъд, мислехме, че ще си по-сговорчив.
— Пред лицето на доказателството — добави Хендрикс.
— Доказателство за какво? — сопна се Холидей. — Няма нищо, което да обяснявам и за което да се извинявам.
— Вие ми дължите по сто долара — каза, подсмихвайки се, Брей.
Холидей го изгледа с открита ненавист.
Хендрикс вдигна телефона, каза няколко думи в микрофона и остави слушалката.
— За бога, Бъд — рече президентът, — правиш нещата дяволски трудни.
— Какво е това? — Холидей стана от стола. — Инквизиция ли?
— Е, не си помагаш много — рече с явна тъга президентът. — Последна възможност.
Застанал неподвижен като статуя на ветеран от войната, Холидей стисна гневно зъби.
После вратата на Военния кабинет се отвори и вътре влязоха близначките Мишел и Манди. Очите им гледаха присмехулно. Към него.
„Господи — каза си той. — Боже господи!“
— Седнете, господин министър.
Гласът на президента беше така изпълнен с едва сдържан гняв и възмущение от предателството му, че Холидей усети да го полазват тръпки по гърба. Подчини се със свито сърце.
Пред него се простираше дълъг, унизителен път на позор и провал. Докато слушаше направените записи на разговорите му с Джалал Есай в тайния апартамент, той се запита дали ще има смелостта да се оттегли в някое тихо, уединено място и да си пръсне мозъка.
Озеров пристигна в Мароко с лице, увито в бинтове. В Маракеш намери магазин, където му взеха восъчен отпечатък и по него му направиха латексова маска, бледа като звездна светлина, която да пасва на съсипаното му лице. Ужасяващата й студена неподвижност прикриваше бушуващата мъка под нея, но той беше благодарен за анонимността, която му осигуряваше. Купи си халат на черни и кафяви райета с качулка, за да скрие главата си и горната част на лицето. Тя хвърляше дълбока сянка върху останалата част от лицето му.