Аркадин даде знак с ръка. Сорая повлече дърпащото се момче към ръба на покрива и натисна главата му надолу.
Идир се опита да пристъпи към сина си, но Аркадин извърна картечницата срещу него и поклати глава.
— Сега виждаш ли, че смъртта има много лица и всички сме подвластни на страха — рече той.
Значи най-после ножовете бяха извадени от ножниците. Борн слезе от покрива, когато чу двата откоса. После, като видя Аркадин да води Идир Сифакс пред себе си, тръгна насреща им. Борн и Аркадин се изгледаха като агенти на противникови страни, които си разменят пленници на ничия територия.
— Сорая? — попита Борн.
— На покрива е с момчето — каза Аркадин.
— Да не си го наранил?
Аркадин погледна Идир, а после изгледа с презрение Борн.
— Ако се налагаше, щях да го направя.
— Така не сме се споразумявали.
— Споразумяхме се — каза троснато Аркадин — да свършим тази работа.
Идир пристъпваше нервно от крак на крак сред изпълнената с напрежение тишина и поглеждаше ту единия, ту другия.
— Вие двамата първо е трябвало да изясните приоритетите си.
Аркадин го удари през лицето.
— Я млъквай!
После Борн подаде на Аркадин лаптопа в защитното куфарче. Хвана Идир за лакътя и каза:
— Ти ще ни водиш вътре. Ще минаваш пръв през всяка бариера — електронна или някаква друга. — Той извади мобилния си телефон. — Поддържам постоянна връзка със Сорая. Ако нещо се обърка… — Размаха заканително джиесема пред лицето на Идир.
— Разбирам — рече с глух глас той, но очите му пламтяха от омраза и гняв.
Поведе ги през входната врата, която отключи с два ключа. Веднага щом влязоха, набра един код в таблото на стената вляво от вратата.
Тишина.
Пролая куче. Лаят му отекна неестествено силен в нощта, в която лунната светлина се сипеше над земята като суграшица и подсилваше още повече заредената с високо напрежение атмосфера.
Идир се прокашля и запали лампите.
— Първо са детекторите, засичащи движение, а после следват инфрачервените. — Порови в джоба си и извади малко дистанционно устройство. — Мога да изключа и двата оттук.
— Без генератора всичко ще спре да действа — каза Борн. — Заведи ни при него.
Когато Идир се отправи в една посока, Борн каза:
— Не оттам.
Идир го погледна ужасен.
— Говорил си с Танирт — произнесе шепнешком името й и потрепери.
— Мамка му, щом знаеш пътя — рече сърдито Аркадин, — защо ни е той?
— Знае как да изключи генератора, без сградата да се взриви на парчета.
Тази отрезвяваща новина накара Аркадин да млъкне за известно време. Идир смени посоката и ги поведе по път, който заобикаляше външните стаи. Стигнаха първия детектор, засичащ движение. Червеното му око не светеше.
Отминаха го. Както и преди, Идир вървеше напред. Стигнаха една врата и той я отключи. Пред тях се проточи коридор, който завиваше първо наляво, а после надясно. Борн си спомни за камерите в голямата пирамида в Гиза. Пред тях се появи друга врата. Идир отключи и нея. Следваше друг коридор, този път по-къс и идеално прав. Не минаха покрай врати. Стените не бяха боядисани, само измазани в естествен, телесен цвят. Коридорът свърши пред трета врата. Тази беше от стомана. Минаха и през нея. Отпред се видяха неясните очертания на вита стълба, която се спускаше в мрака.
— Запали лампите! — нареди Аркадин.
— Тук, долу, няма електричество — каза Идир. — Само факли.
Аркадин замахна срещу него, но Борн го спря.
— Дръж го настрана от мен — рече Идир. — Той е побъркан.
Заслизаха по стълбата, която се виеше в мрака. На дъното Идир запали една тръстикова факла. Подаде я на Борн, а после бръкна в една ниша в стената, където имаше метален кош, пълен с факли. Запали още една.
— Къде са алармените системи? — попита Борн.
— Тук, долу, има твърде много животни — каза Идир.
Аркадин огледа голия под от лят бетон, който миришеше на прах и изсъхнали изпражнения.
— Какви животни?
Идир продължи напред. На трепкащата светлина помещението изглеждаше огромно. Не се виждаше нищо друго, освен пламъците от факлите в мрака. Димът стана по-гъст в бедната откъм въздух атмосфера. Изведнъж се озоваха в тесен коридор. След четиридесет крачки той започна да завива надясно. И тук в стените нямаше врати, бяха напълно гладки. Коридорът продължаваше да завива. Борн имаше усещането, че се намират в спирала с все по-тесни кръгове и предположи, че наближават центъра на сградата. Почувстваха се притиснати от някаква невидима тежест, която затрудняваше дишането им, като че ли се бяха гмурнали в дълбоко подземно езеро.