Мина през двете отворени врати и навлезе в коридор, за който беше сигурен, че е последният. Оставаха тридесет секунди. После входната врата се изпречи пред него. Протегна ръка и дръпна дръжката. Вратата не се помръдна. Започна да я блъска, но напразно. Тихо изруга, върна се назад и огледа коридора без прозорци и врати. „Всичко в тази къща е илюзия — му беше казала Танирт. — Това е най-важният съвет, който мога да ти дам.“
Двадесет секунди.
Когато мина покрай външната стена, усети отстрани на главата си, че въздухът се раздвижи. Нямаше отдушник, тогава откъде идваше въздухът? Прекара ръка по стената, като предположи, че тя е външният зид на самата къща. Почука я с кокалчетата на пръстите си с надеждата да чуе необичаен звук. Стената беше солидна. Продължи да върви навътре по коридора, като не спираше да почуква стената.
Петнадесет секунди.
Изведнъж звукът се промени. Тук беше куха. Отдръпна се и я ритна с тока на обувката си. Той я проби. Отново я изрита. Десет секунди. Нямаше достатъчно време. Пъхна факлата в назъбената дупка и я подпали. Пламъкът прогори боята и дъската зад нея. Пусна факлата, закри главата си с ръце и се хвърли напред.
Чу се звук от разбито стъкло и той се претърколи на улицата, скочи и побягна. Зад него нощта като че ли пламна. Къщата се изду навън като балон, ударната вълна от експлозията го повдигна от земята и го запрати в стената на сградата от отсрещната страна на улицата.
Първоначално помисли, че е оглушал. Изправи се, подпирайки се на стената, и разтърси глава. Чу някой да крещи. Някой викаше името му. Позна гласа на Сорая, а после я видя да тича към него. Бадис не се виждаше никъде.
— Джейсън! Джейсън! — Тя се хвърли към него. — Добре ли си?
Той кимна, но след като го огледа, Сорая започна да сваля палтото си. Откъсна ръкава на блузата си и превърза кървящите му ръце.
— Бадис?
— Пуснах го да си върви, когато къщата експлодира. — Тя го погледна. — Бащата?
Борн поклати глава.
— Ами Аркадин? Обиколих къщата, но не го видях.
Борн погледна назад към бушуващите пламъци.
— Отказа да изостави лаптопа и пръстена.
Сорая приключи с превръзката на ръцете му и двамата се загледаха в това, което беше останало от къщата. Улицата бе пуста. Сигурно стотици очи наблюдаваха сцената, но никой не се виждаше. Не се появи нито един от хората на „Северий Домна“. Борн видя защо. В другия край на улицата стоеше Танирт и се усмихваше като Мона Лиза.
Сорая кимна.
— Предполагам, че най-сетне Аркадин получи каквото искаше.
Борн си каза, че в края на краищата това беше вярно.
31
— Нали ти казах, че не искам да виждам никого! — рече сърдито Питър Маркс.
Беше укор, а не въпрос. Въпреки това Илайза, сестрата, която се грижеше за него, откакто беше постъпил във Военния медицински център „Уолтър Рийд“, не се впечатли. Маркс лежеше в леглото, а раненият му крак беше бинтован и ужасно го болеше. Беше отказал всякакви болкоуспокояващи, което бе негово право, но стоицизмът му не го направи по-симпатичен на Илайза. Жалко, мислеше си той, защото тя е хубавица, а и много съобразителна.
— Помислих, че може би ще искате да направите изключение.
— Не ме интересува, освен ако не е Шакира или Кийра Найтли.
— Привилегията да бъдете приет тук не ви дава право да се държите като капризно дете.
Маркс рязко вдигна глава.
— Да, ама защо не дойдеш тук при мен и не погледнеш нещата от моя гледна точка?
— Само ако обещаете да не ме тормозите — рече с лукава усмивка тя.
Маркс се засмя.
— Добре де, кой е? — Илайза имаше способността да го измъква и от най-мрачното настроение.
Приближи се и оправи възглавницата му, преди да повдигне горната половина на леглото.
— Искам да седнете заради мен — рече тя.
— И аз ли трябва да ти се моля?
— Би било добре — каза тя и усмивката й стана по-широка. — Само гледайте да не ме олигавите.
— Тук имам толкова малко удоволствия, не ме лишавай и от това. — Той направи гримаса, докато се опитваше да седне в леглото. — Господи, боли ме задникът.
Тя демонстративно прехапа устна.
— Толкова ме улеснявате, че не мога да се сдържа да не ви унижа още повече. — Приближи се, взе четка от една странична масичка и оправи косата му.