— Хвърли един поглед на най-новата ми рожба — каза той, преди да изчезне в друга стая.
Борн се приближи и погледна картината. Беше почти завършена или поне достатъчно готова, за да му спре дъха. Една жена в бяло, която носеше чадър срещу палещото слънце, вървеше през висока трева, а малко момче, вероятно синът й, я гледаше с обич. Светлината, придадена на картината, беше изключителна. Борн се приближи и погледна отблизо щрихите на четката, които имитираха безупречно тези на Клод Моне, нарисувал оригинала на „Разходката“ през 1875 година.
— Какво ще кажеш?
Борн се обърна. Дерон се беше върнал с едно дипломатическо куфарче.
— Великолепна е. Дори по-добра от оригинала.
Дерон се засмя.
— Господи, човече, надявам се да не е. — Той подаде куфарчето на Борн. — Заповядай, предавам ти го напълно в изправност.
— Благодаря, Дерон.
— Хей, беше цяло изпитание. Фалшифицирам картини, а за теб паспорти, визи и други подобни. Но компютър? Да ти кажа право, фалшифицирането му ме измъчи. Не бях сигурен, че го направих точно както трябва.
— Свърши страхотна работа.
— Още един доволен клиент — рече Дерон и се засмя.
Тръгнаха бавно обратно към входната врата.
— Как е Кики?
— Както винаги. Върна се за шест седмици в Африка, за да подобрява участта на хората там. Тук е самотно без нея.
— Вие двамата трябва да се ожените.
— Ти ще си първият, който ще научи, приятел. — Стигнаха входната врата. — Дерон разтърси ръката на Борн. — Ще се отбиеш ли в Оксфорд?
— Всъщност да.
— Предай на Старата дама моите почитания.
— Непременно. — Борн отвори вратата. — Благодаря за всичко.
Дерон махна с ръка.
— На добър път, Джейсън.
По време на нощния полет до Лондон Борн сънуваше, че е пак в Бали на върха на Пура Лемпуанг и наднича през портите, от които се вижда връх Агунг. В съня си видя Холи Мари да се движи бавно от дясно на ляво. Когато тя мина пред свещената планина, Борн се затича към нея и когато беше блъсната, я хвана, преди да падне надолу по стръмните каменни стъпала към смъртта си. Докато я държеше в ръце, погледна лицето й. Беше лицето на Трейси.
Тя потрепери и той видя нащърбеното парче стъкло да я пронизва. Кръвта й рукна и потече по ръцете му.
— Какво става, Джейсън? Не ми е време да умра.
Гласът, който отекна в съня му, не беше на Трейси. Беше на Скарлет.
В Лондон го посрещна необичайно светло и свежо утро със синьо небе. Криси беше настояла да го вземе от „Хийтроу“. Чакаше го на изхода. Тя се усмихна, когато я целуна по бузата.
— Багаж?
— Само това, което нося — рече Борн.
Хвана го за ръката и каза:
— Колко се радвам да те видя отново толкова скоро. Скарлет така се развълнува, когато й казах. С теб ще обядваме в Оксфорд, а после ще я вземем от училище. — Отидоха на паркинга и се качиха в разнебитения й джип.
— Като предишния път — рече тя и се засмя.
— Скарлет как прие новината за леля си?
Криси въздъхна и потегли.
— Така, както би могло да се очаква. В продължение на двадесет и четири часа беше напълно съсипана. Не можех да се приближа до нея.
— Децата са много издръжливи.
— Слава богу, че е така.
След като успя да се измъкне от летището, тя излезе на магистралата.
— Къде е Трейси?
— Погребахме я в едно много старо гробище в покрайнините на Оксфорд.
— Бих искал да отида направо там, ако нямаш нищо против.
Тя бързо го погледна.
— Не, разбира се.
Пътуването до Оксфорд премина бързо и в мълчание. И двамата бяха замислени. В Оксфорд спряха пред една цветарница. При гробището тя отби от пътя и паркира джипа. Излязоха от колата и Криси го поведе между надгробните плочи, някои от които бяха много стари, към един разперил клони дъб. От изток духаше силен вятър, който разрошваше косата й. Изостана малко, когато Борн наближи гроба на Трейси.
Той остана за момент неподвижен, а после постави букет бели рози в подножието на надгробния камък. Искаше му се да си я спомни такава, каквато беше в нощта преди смъртта си. Искаше да си спомни само най-интимните моменти между тях. Обаче за добро или за лошо смъртта й беше най-интимният момент между тях. Мислеше, че никога няма да забрави как усещаше кръвта й по ръцете си и тъмночервения копринен шал между тях. Очите й го гледаха. Толкова му се искаше да задържи живота, който я напускаше. Чу гласа й да шепне в ухото му и зрението му се замъгли. Очите го смъдяха от сълзите, които напираха, но не започнаха да се ронят. Как му се искаше да може да я почувства, че диша до него.