Крайно изненадана, Мойра премълча.
— Оттам, където се намира моят клиент — продължи той, — вие сте идеалният кандидат да намери и върне откраднатия лаптоп.
— И къде точно се намира вашият клиент?
Бинс се усмихна.
— Проявявате ли интерес? За вас ще има много добро възнаграждение.
— Не се интересувам от пари.
— Въпреки че имате нужда от работа? — Бинс наклони глава. — Но както и да е. Не говорех за пари, въпреки че целият ви обичаен хонорар ще бъде изплатен в аванс. Не, госпожице Тревър. Говоря за нещо много по-ценно за вас. — Той огледа празната стая. — Имам предвид причината, поради която се изнасяте оттук.
Мойра изтръпна, пулсът й се ускори.
— Не знам за какво говорите.
— Имате предател в организацията — каза спокойно Бинс. — Някой, който е на заплата в АНС.
Мойра се намръщи.
— Кой е вашият клиент, господин Бинс?
— Не съм упълномощен да разкривам самоличността му.
— Предполагам също, че не сте упълномощен да ми кажете откъде знае толкова много за мен?
Бинс разпери ръце.
Тя кимна.
— Добре. Сама ще намеря проклетия предател.
Странното беше, че този отговор накара Бинс лукаво да се усмихне.
— Клиентът ми каза, че това ще е отговорът ви. Не го виня, така че сега загубих хиляда долара.
— Сигурна съм, че ще намерите начин да компенсирате загубата с хонорарите си.
— След като веднъж ме опознаете, ще разберете, че не съм такъв човек.
— Прекален оптимист сте — каза Мойра.
Той кимна.
— Възможно е. — Отивайки към вратата, Бинс вдигна ръка. — Ако ме придружите… — Когато тя не се помръдна да го последва, той добави: — Моля ви да ми се доверите само този път. Ще отнеме само петнадесет минути от времето ви, какво имате да губите?
Мойра не можа да измисли нито един проклет довод, затова му позволи да я изведе навън.
Чайя живееше в мезонет в един от лъскавите многоетажни миниградове — изолирано гражданско общество, пазено денонощно от множеството опасности на града. Според Аркадин обаче тепърва щеше да се разбере дали предохранителните мерки щяха да държат града настрана, или обитателите щяха да се окажат затворници в цитаделата си. Както винаги, независимо по кое време се появяваше, Чайя му отвори вратата, когато той почука. Всъщност тя нямаше избор. Произхождаше от богато семейство и живееше в лукс, но всичко това щеше да се изпари, ако знаеха тайната й. Беше индийка, а мъжът, когото обичаше, беше мюсюлманин — смъртен грях в очите на баща й и тримата й братя, ако научеха за нейното прегрешение. Въпреки че Аркадин никога не беше срещал любовника й, беше взел мерки тайната й да не бъде разкрита. Чайя му дължеше всичко и му беше безкрайно признателна.
С пищна фигура, мургава, облечена в прозрачен халат и с още сънени очи, тя се движеше из огрения от слънцето апартамент с грациозността на актриса от Боливуд. Не беше много висока, но осанката й създаваше тази илюзия. Когато влезеше някъде, и мъжете, и жените се извръщаха към нея. Дали тя харесваше Аркадин, какво изобщо мислеше за него абсолютно не го интересуваше. Чайя се страхуваше от него и това беше всичко, което му трябваше.
Тук, над покривите на сградите, беше по-светло и се създаваше лъжливото впечатление, че денят вече е започнал. Обаче този апартамент, който беше нещо като огледало на живота и на двамата, бе пълен с измамни внушения.
Тя веднага видя окървавения му крак и го отведе в просторната баня, цялата в огледала и мрамор на розови и златисти жилки. Свали му панталоните и пусна топла вода. Виждаше се, че борави сръчно с хирургическите инструменти и той я попита дали е правила това преди.
— Някога, много отдавна — отвърна загадъчно тя.
Тъкмо затова беше дошъл тук в този момент, в който доверието беше от първостепенна важност. Той и Чайя виждаха нещо един в друг, нещо от себе си — печално, осакатено. И двамата бяха аутсайдери, чувстваха се не на място в този свят, който повечето хора обитаваха, прокрадваха се в периферията, полускрити в трептящите й сенки, които ужасяваха всички останали. Бяха някак встрани, чужди може би дори на себе си, но като че ли тъкмо поради този факт общуваха помежду си.
Докато тя го миеше и обработваше раната му, той обмисляше следващата си стъпка. Без съмнение трябваше да се махне от Индия. Онзи глупак Озеров къде ли щеше да предположи, че ще отиде? Кампионе д’Италия4 в Швейцария, където Източното братство държеше една вила, или може би в централата на братството в Мюнхен. Списъкът с вариантите пред Озеров по принуда щеше да бъде кратък. Дори Маслов имаше ограничени възможности да изпраща ударни групи по света за нещо, което можеше да се окаже безсмислено преследване. Никога не пилееше хора и средства на вятъра и тъкмо затова продължаваше да оглавява най-могъщата фамилна групировка в период, в който Кремъл безцеремонно разтурваше мафията.
4
Кампионе д’Италия — италиански анклав на територията на швейцарския кантон Тичино. — Бел.прев.