Мойра скръсти ръце на гърдите си, като да се предпази от логиката му, която малко по малко подкопаваше решителността й, и от вълните тъмна енергия, които той излъчваше. Никога преди не се беше чувствала така — все едно се намираше близо до ускорител на микрочастици. Тя поклати енергично глава.
— Съжалявам.
Есай кимна. Като че ли нищо, което беше казала или направила, не го изненадваше.
— Независимо от всичко, това е за вас.
Подаде й един плик, който Мойра изгледа с нарастващо подозрение и мрачно предчувствие. Защо се чувстваше като Ева, приемаща ябълката на знанието? Въпреки това, сякаш подчинявайки се на нечия друга команда, ръцете й поеха плика.
— Моля ви. В това няма никакви уловки — каза Есай. — Бъдете спокойна.
Тя се поколеба за момент, но после отвори плика. Вътре имаше снимка от среща на един от най-важните агенти, които беше успяла да отмъкне от „Блек Ривър“, с директора по операциите на АНС.
— Тим Ъптън? Той къртица на АНС ли е? Не е някакъв монтаж, нали?
Есай не отговори нищо, затова тя сведе очи и зачете прикрепения към снимката лист с посочени в него часове и места на тайни срещи на Ъптън с различни членове на АНС. Мойра въздъхна дълбоко, облегна се назад в седалката и бавно затвори плика.
— Изключително щедър жест от ваша страна.
Есай сви рамене, като че ли не се беше случило нищо, а в този момент като по команда ролс-ройсът намали скоростта и спря край тротоара.
— Довиждане, госпожице Тревър.
Мойра успя да хване дръжката на вратата, но след това се обърна към брадатия мъж и попита:
— И така, защо вашият лаптоп е толкова ценен?
На лицето на Есай се появи усмивка, широка като лъча на фар.
4
Борн пристигна в Лондон в потискащо навъсена, ветровита утрин. По течението на Темза се вихреше дъжд като мъгла, който забулваше Биг Бен и спусналите се ниско, натежали като олово облаци, притиснати във високите модерни сгради на града. Въздухът беше изпълнен със силна миризма на петрол и въглищен прах, но може би това бяха частици от индустриалните райони, шибани от вятъра.
Супаруита му беше казал адреса на апартамента на Ноа Перлис. Това беше единствената конкретна следа, оставена от него от времето, когато е бил жив и което сега бе забравено. Седнал на задната седалка на таксито по пътя от летище „Хийтроу“, той се взираше в минаващия покрай него пейзаж, без да вижда каквото и да било. Сега имаше цели отрязъци от време, когато забравяше, че беше имал живот преди амнезията. Но понякога, подобно на плесница, откъслеци от него изскачаха неочаквано на повърхността, за да му напомнят за липсващите спомени, които никога нямаше да се върнат отново. В първия момент се почувства някак смален, като човек, който живее половин живот, живее със сянка, която не може да види и дори поне малко да почувства. Въпреки това тя бе там, беше част от него, можеше за малко да я докосне по досадно ограничен начин — само някакви проблясъци в най-далечната периферия на зрението му.
Точно това му се беше случило в Бали, когато преди няколко седмици, опитвайки се да намери Супаруита, се бе изкачил до първия храм в комплекса Пура Лемпуянг. Застанал на същото място, което сънуваше, беше открил, че във времето преди амнезията там трябваше да се срещне с Холи Мари Моро. Беше изплувал спомен. Спомни си как беше наблюдавал от прекалено голямо разстояние, за да й помогне, докато тя падаше надолу по стръмната поредица от каменни стъпала към смъртта си. В действителност, както бе открил след това, скрит в сянката на високите каменни порти, Ноа Перлис я беше блъснал.
Апартаментът му беше в Белгрейвия, квартал на западен Лондон между Мейфеър и Найтсбридж. Намираше се в голяма къща в стил „Крал Джордж“, принадлежала някога на търговец, която сега беше разделена на отделни жилищни помещения. Ослепително бялата сграда имаше голяма тераса, която гледаше към ограден от дървета площад. Белгрейвия беше пълен с ослепително бели къщи в този стил, посолства и луксозни хотели — едно чудесно място за разходка.
Ключалката на входната врата не беше проблем, както и тази на апартамента на Перлис на втория етаж. Борн влезе в просторна, модерно обзаведена гостна, вероятно не от самия Перлис, който със сигурност не е имал време за такива домашни занимания. Въпреки че грееше слънце, въздухът вътре беше хладен, изпълнен с белезите на запуснатост и смътната тъга на забравения или изчезналия. В периферията на съзнанието на Борн се загнезди някакво неясно усещане, като че ли останало от последния път, когато Перлис е бил тук. Сега нямаше нищо друго, освен шумоленето на вятъра през старите рамки на прозорците и сънливото трептене на прашинките сред диагоналните снопове слънчева светлина.