Борн огледа още веднъж поредицата от снимки, а после стана и без да се съобразява с реда им, започна да ги оглежда една по една. Към гърба на снимката от рождения ден беше прикрепен със скоч неизползван паспорт на името на Перлис. Борн го прибра в джоба си, постави отново снимката в рамката, сложи я на мястото й и се загледа напрегнато в нея. Що за човек е била Холи Мари Моро? Как се беше запознал Перлис с нея? Били ли са любовници, приятели, или просто я е използвал? Тя ли го беше използвала? Прекара пръсти през косата си и потърка кожата, като се опитваше да накара мозъка си да се размърда и да си спомни нещо, което той явно не можеше. За момент го обзе истинска паника. Сякаш се намираше в малка лодка, която се носи по забулено от мъгла море и наоколо не се вижда нищо. Колкото и да се опитваше, не можа да си спомни времето, когато е бил заедно с нея. Всъщност, ако не беше онзи повтарящ се сън за смъртта й, който бе сънувал в Бали, изобщо нямаше да си спомни за нея. Нямаше ли да има край на кошмарната забрава на хора, появяващи се от гъстата мъгла на миналото му, витаещи като призраци, уловени от периферното му зрение? Обикновено той умееше да контролира емоциите си, но разбираше защо този път не беше така. Все още можеше да почувства как животът напуска Трейси Атъртън, докато я държеше в ръцете си. Беше ли държал Холи по същия начин, докато тя лежеше натрошена в основата на стръмното стълбище на балийския храм?
Седна на леглото, приведен напред, взирайки се в бездната на спомените за хора, които са му били близки и които сега бяха мъртви… заради него ли? Защото го бяха обичали? Той беше обичал Мари, в това нямаше съмнение. А Трейси? Може ли да обичаш някого само след дни, прекарани с него, най-много седмица? Дори един месец изглеждаше твърде кратко време, за да се разбере. Въпреки това споменът за Трейси не излизаше от главата му, трептящ и безкрайно тъжен. Това беше спомен за някой, когото той искаше да докосне, да разговаря с него, а не можеше. Разтърка очи с длани и тогава с болка разбра, че Холи беше означавала нещо за него, че беше вървяла редом с него и вероятно се беше смяла така, както го бе правила с Ноа Перлис, но той никога нямаше да разбере дали е било така. Единственият му спомен беше този от падането й по стълбите на храма. Падаше, падаше… А сега отново беше сам, защото не искаше Мойра да я сполети съдбата на всички други, които се бяха опитали да се сближат с него. Непрекъснато сам и завинаги…
Трейси трепереше, притисната в него, поемайки дъх за последен път. Джейсън, не искам да съм сама.
Не си сама, Трейси. — Спомни си как беше притиснал устни до челото й. — Аз съм тук с теб.
Да, знам, хубаво е, чувствам те около себе си. Миг преди да умре тя беше изпуснала въздишка, подобна на котка, която мърка от задоволство.
Завесите в апартамента на Ноа Перлис потрепнаха като живи и от опънатите му назад устни се изтръгна рязък, тъжен смях. Беше ли му прошепнала Холи същите думи, които му бе казала Трейси: Нашите тайни ни изяждат живи в най-ужасния ни час. Тя нямаше представа, че всеки час от неговия безпаметен живот беше най-ужасният му час, че тайните, които го изяждат жив, са тайни дори за самия него. Трейси му липсваше, липсваше му с остротата на тънка кама, забита между ребрата му, и това го накара да изохка на глас. Завесите потрепваха от вятъра, който се промъкваше през рамката на прозореца и като че ли Трейси беше тук с него и го гледаше с огромните си сини очи и широката си мегаватова усмивка като на Супаруита. Сред шумоленето на вятъра той чу гласа й и почувства как опакото на дланта й докосва бузата му и охлажда кожата.
Беше прекарал с нея много кратко, но тези дни бяха в изключително сгъстено време на битка, когато съществуването започваше и свършваше със стремежа да останеш жив, а всеки миг беше белязан от смъртта; когато войници от една рота ставаха приятели за цял живот.
Трейси го беше докоснала в място, едновременно силно защитено и абсолютно уязвимо. Тя се беше промъкнала в него и сега стоеше там, свита на кълбо, продължаваща да диша дори и след смъртта.
И сега, когато се беше почувствал така близо до нея и гласът й звучеше в главата му, той си спомни нещо, което тя бе казала в нощта, преди да бъде убита: Аз живея в Лондон, в Белгрейвия. Ако видиш апартамента ми, той е много малък, но си е мой и го обичам. Отзад зад къщата има уличка с частни конюшни и цъфнала круша, в която две лястовици свиват гнездо всяка пролет, а през повечето вечери една нощна птица ми прави серенада.