— В такъв случай как бих могла да откажа.
— Чудесно! — Той изглеждаше наистина доволен и когато се обърна, един сервитьор застана от дясната му страна. Поръча за двамата и подаде на келнера менютата. Когато отново останаха сами, забарабани с пръсти по масата и каза със същия тон: — Вашият покоен и, доколкото разбирам, не особено липсващ ви бос — господин Перлис, беше много замесен.
Мойра се усети, че се навежда напред в очакване.
— И?
Той сви рамене.
— Двамата с вас не можем да продължим, докато сделката не бъде сключена. Ще се съгласите ли, или ще откажете да намерите лаптопа?
Мойра усети, че започва да диша по-учестено, но имаше чувството, че стои някак встрани от тялото си, сякаш наблюдава тази сцена отвисоко. Можеше да каже „не“ дори сега. Обаче разбра, че не иска да се откаже от тази поръчка. Нуждаеше се от работа, от нова врата, която да се отвори пред нея и след като този човек й беше дал информацията, която би могла да спаси новата й фирма от банкрут, си рече, че може да се съгласи.
— Добре — чу се да казва тя. — Обаче искам двойно увеличение на хонорара.
— Дадено. — Есай кимна, като че ли беше очаквал този отговор през цялото време. — Много съм ви задължен, госпожице Тревър. Благодаря ви от сърце.
— Благодарете ми, когато ви върна лаптопа — рече тя. — А сега да се върнем към въпроса за Ноа.
— Вашият господин Перлис беше нещо като риба пилот. Искам да кажа, че преуспяваше, като се възползваше от инициативите на другите. — Той разпери ръце. — Не казвам нещо, което вече да не ви е известно, нали?
Мойра кимна.
— Този случай не беше изключение. Господин Перлис влезе малко късно в играта.
В главата на Мойра прозвуча предупредителен сигнал.
— Колко късно?
— Операцията по намирането и отнемането на моя лаптоп с незаконни средства беше замислена от ЦРУ. По-точно от малкото му звено в тъмна доба.
— В тъмна доба?
— Не ви ли е известен този термин? — Той махна с ръка. — Няма значение. — В тъмна доба е тайна програма, известна като „Тредстоун“.
Мойра занемя.
— Алекс Конклин е искал вашия лаптоп?
— Точно така. — Есай се облегна назад, когато пред тях бяха поставени предястията — салата от скариди с главите. Сервитьорът изчезна, без да каже дума.
— И той е замислил операцията?
— О, не, не е Конклин.
Есай взе вилицата с дясната ръка и за момент насочи вниманието си към ловкото отделяне на главите на скаридите. Като продължаваше да държи в ръка вилицата, той я погледна в очите по такъв шокиращ начин, че тя инстинктивно се отдръпна като опарена от огън.
— Вашият приятел Джейсън Борн дойде в къщата ми, където семейството ми се храни, спи и се смее.
В този ужасен момент, когато й се стори, че сърцето й спря да бие, тя разбра какво е усещането, когато спирачките на колата откажат и тя се понесе с нарастваща скорост срещу друга кола, с която ще се сблъска челно.
— Където жена ми кърпи дрехите ми, където дъщеря ми полага глава в скута ми, където синът ми ден след ден се учи да бъде мъж. — Гласът му заплашително потрепери и почти премина в крясък, изпълнен с желание за мъст. — Когато открадна лаптопа, Джейсън Борн потъпка всичко свято в живота ми. — Той повдигна с вилицата главата на една скарида, като че ли беше знаме на бойното поле. — А сега, госпожице Тревър, в името на всичко свято вие ще ми го върнете обратно.
5
Лондонското Сити с площ малко повече от една квадратна миля е историческият център на това, което днес е същинският Лондон. През Средновековието то обхваща Лондон, Уестминстър и Саутуарк, защитени от отбранителна стена, построена от римляните през втори век, около която модерната метрополия е разпростряла множеството си ръце като паяк, разширяващ мрежата си. В наши дни Ситито, малко по-разширено, е финансовият център на Лондон. Банка „Агуардиенте“, която беше повече търговска, отколкото за финансови операции на дребно, имаше един-единствен клон на „Чансъри Лейн“, непосредствено на север от „Флийт Стрийт“. От големите й, внушителни прозорци, които гледаха на югозапад, Борн можеше да си представи Темпъл Бар, историческата порта, която преди век е свързвала Ситито — финансовия център, с пътя за Уестминстър — лондонския политически център. Пред Темпъл Бар или Храмовата порта, получила името си от Темпъл Чърч (Храмовата църква), някога седалище на рицарите тамплиери, гледаха строго статуите на един грифон и два дракона. Разбира се, Борн не изглеждаше като Борн, а по-скоро като Ноа Перлис в резултат на няколкото покупки, които беше направил в магазина за театрални гримове в „Ковънт Гардън“.