Сивият камък и черният мрамор във вътрешността на банката също й придаваха строг вид, което подхождаше на институт, чиито клиенти бяха голям брой международни компании с бизнес в Ситито. Сводестият таван, наподобяващ църква, беше толкова висок, че изглеждаше някак замъглен, като небето отвън, което, освободило се от товара си, се бе надвесило подобно на гарваните в лондонския Тауър. Борн премина през леко кънтящия под до гишето за сейф депозити, където седеше един много слаб господин, като че ли изваден от роман на Чарлс Дикенс. Имаше рамене като закачалка, бледо лице и малки очички, които гледаха така, като че ли бяха видели всичко, което животът би могъл да им предложи.
Борн се представи с паспорта на Перлис като доказателство за идентичността си. Дикенсовата карикатура сви устни, докато разглеждаше, поднесъл със слабите си като клечки ръце отворения паспорт към светлината. После рязко го затвори и каза:
— Един момент, ако обичате, сър — и изчезна в тайнствената вътрешност на банката.
В ниското стъкло, което служеше за преграда между него и бледия чиновник, Борн наблюдаваше неясните отражения на хората зад гърба си — клиенти и банков персонал, всички заети със своите работи. Погледът му попадна на едно лице, което беше виждал и преди. Беше го забелязал тази сутрин, докато бе в магазина на „Тейвисток Стрийт“. В това нямаше абсолютно нищо необикновено, дори от всяка гледна точка беше напълно нормално. Само Борн и може би шепа други с подобен опит и умения можеха да забележат съсредоточеността на погледа и начина, по който очите оглеждат с математическа прецизност всяко кътче на просторното фоайе. Продължи да наблюдава как шарят насам-натам по познатия му начин. Мъжът преценяваше възможните пътища до него, разстоянията за бягство към изходите, местата, където имаше хора от охраната на банката, и т.н.
Миг по-късно Дикенсовата карикатура се върна с непроменено изражение, което остана непроницаемо като трезора на банката.
— Оттук, сър — каза той с глас, който прозвуча на Борн като на човек, правещ си гаргара. Отвори една незабележима вратичка в мраморната преграда и Борн мина през нея. Затвори я с едва чуто щракване на заключващия механизъм, след това го поведе между редовете от полирани дървени бюра, зад които стояха взвод мъже и жени в черни, консервативно ушити костюми. Някои говореха по телефоните, други с клиенти, седнали пред бюрата им. Никой не погледна бледия чиновник и Борн, докато минаваха покрай тях.
В края на поредицата от бюра Дикенсовата карикатура натисна звънеца близо до една врата с прозорец от матирано стъкло, през което се виждаше светлина, но нищо повече. След звъненето последва отговор, вратата се отвори и чиновникът отстъпи встрани.
— Право напред и после вляво. Кабинетът в ъгъла. — После с неприятна, лека усмивка каза: — Господин Херера ще изпълни молбата ви. — Той дори говореше като герой на Дикенс.
Борн бързо кимна, тръгна напред и после зави наляво към кабинета в ъгъла, чиято врата беше затворена. Почука, чу „влез“ и влезе.
От другата страна на вратата се озова в просторен, скъпо обзаведен кабинет с изумителна гледка към оживеното Сити. Виждаха се както историческите островърхи кули, така и модерните небостъргачи, изглеждащи странно на техния фон — според Борн едно нелеко съжителство на миналото с бъдещето.
В допълнение към обичайния практичен канцеларски ансамбъл като бюро, столове, шкафове, етажерки и други подобни, вдясно имаше и кът с кожено канапе и тапицирани с кожа кресла, масичка за кафе от стъкло и стомана, лампи и бюфет, подреден като бар.
Когато Борн влезе, Диего Херера, който приличаше още повече на баща си, отколкото на снимките, заобиколи бюрото и с широка усмивка протегна ръка, за да се ръкува с Борн.
— Ноа — рече той с плътен, сърдечен глас, — добре дошъл у дома!
В момента, в който Борн пое ръката му, върхът на автоматичен нож беше опрян в сакото му на мястото, под което се намираше десният му бъбрек.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита Диего Херера.
Лицето на Борн остана напълно безизразно.
— Така ли се държи един банкер?
— Зарежи тези приказки.
— Аз съм Ноа Перлис, точно както пише в паспорта ми…
— Как пък не — прекъсна го рязко Диего Херера. — Преди по-малко от седмица Ноа беше убит в Бали от един или няколко неизвестни хора. Ти ли го уби? — Той натисна по-силно острието на ножа в сакото на Борн. — Кажи ми кой си или ще те накълцам като прасе в кланица.