— Чудесно — отвърна Борн, подхвана с една ръка въоръжената ръка на Диего Херера и силно я стисна. Когато усети как банкерът се напрегна, добави: — Само да мръднеш и ще ти пречупя ръката така лошо, че вече никога няма да можеш да я използваш както трябва.
Черните очи на Диего Херера проблеснаха с едва сдържана ярост.
— Ти, боклук такъв!
— Успокойте се, сеньор Херера, аз съм приятел на баща ви.
— Не ти вярвам.
Борн сви рамене.
— Ами обадете му се тогава. Кажете му, че Адам Стоун е в кабинета ви. — Борн не се съмняваше, че бащата на Херера ще си спомни за името, което беше използвал, когато се срещнаха в Севиля преди няколко седмици. Когато Диего Херера не показа с нищо, че е съгласен, смени тактиката. Сега тонът му стана подчертано примирителен.
— Бях приятел на Ноа. Преди известно време той ми предаде няколко инструкции. В случай, че умре, трябваше да отида в неговия апартамент в Белгрейвия, където да намеря в конкретно посочени места копие от паспорта му и ключ за неговата депозитна кутия, която държи тук. Искаше да взема каквото има в нея. Това е всичко, което знам.
Диего Херера не изглеждаше убеден.
— Ако си негов приятел, как така никога не е споменавал нищо за теб?
— Предполагам, че е било, за да ви предпази, сеньор Херера. И вие като мен знаете много добре колко потаен живот водеше Ноа. Всичко беше строго разграничено — приятели, колеги и т.н.
— А какво ще кажете за познати?
— Ноа нямаше познати. — Това Борн беше схванал интуитивно от кратките си, но много напрегнати срещи с Перлис в Мюнхен и Бали. — Знаете го също толкова добре, колкото и аз.
Диего Херера изсумтя. Борн се канеше да добави, че е бил приятел на Холи, но някакво шесто чувство, породено от дългогодишния му опит, го предупреди да не го прави. Вместо това каза:
— Освен това бях добър приятел на Трейси Атъртън.
Това, изглежда, впечатли Диего Херера.
— Така ли?
Борн кимна.
— Бях с нея, когато тя умря.
Банкерът присви очи.
— И къде беше това?
— В централата на „Еър Африка“ — отвърна Борн без миг колебание. — По-точно на авеню „Ел Гамхурия“, номер седемстотин седемдесет и девет.
— Господи. — Най-накрая Диего се отпусна. — Това беше трагедия, изключително голяма трагедия.
Борн пусна ръката му, а Херера затвори ножа. След това даде знак да преминат в нишата с канапето и креслата. Когато Борн седна, той остана прав при бара.
— Макар да е рано, мисля, че можем да пийнем нещо. — Наля по три пръста текила в две старомодни чаши от дебело стъкло, подаде едната на Борн и каза: — Можете ли да ми кажете какво стана накрая?
— Тя трябваше да предаде една картина — каза бавно Борн. — Попадна под кръстосан огън, когато офисите бяха нападнати от руски специални части, преследващи Николай Йевсен.
Диего Херера вдигна рязко глава.
— Търговецът на оръжие ли?
Борн кимна.
— Той използваше компанията „Еър Африка“, за да върти контрабанда.
Банкерът свъси вежди.
— За кого работеше тя?
Борн поднесе чашата към устните си, като наблюдаваше внимателно лицето на Диего, без да го показва.
— За човек на име Леонид Данилович Аркадин. — Отпи още една глътка текила. — Познавате ли го?
Диего Херера се намръщи.
— Защо питате?
— Защото — отвърна бавно Борн — искам да го убия.
„Той е жив — каза си Леонид Аркадин. — Вячеслав Германович Озеров не е бил обгорен до смърт в коридора на болницата в Бангалор. Дяволите да ме вземат, още е жив.“
Той се взираше в шпионската снимка на един човек, чиято дясна страна на лицето беше ужасно обезобразена. „Обаче здравата съм го наранил — рече си Аркадин и докосна раната на крака си, която зарастваше добре, — това е съвсем сигурно.“
Беше се настанил в един стар манастир, прашен и сух като старовремски философски текст, който се издигаше в покрайнините на Пуерто Пенаско, крайбрежен град в северозападния мексикански щат Сонора. Но в Пуерто Пенаско буквално всичко беше овехтяло. Неприветливият му индустриален пейзаж се компенсираше от широкия, покрит с бял пясък плаж и топлата вода.
За повечето хора Пуерто Пенаско не беше интересен обект за посещения, но това бе само една от причините Аркадин да го избере. Другата беше, че по това време на годината студентите от колежите прииждаха като река през границата от Аризона, за да се възползват от подходящото за сърф море, многоетажните хотели и от факта, че полицията тук не беше толкова строга, стига повече американски долари да сменят притежателите си. С толкова много млади хора наоколо Аркадин се чувстваше донякъде в безопасност, дори ако по някакъв начин Озеров и ударната му група успееха да го открият, както бяха направили в Бангалор, тъй като тук щяха да се открояват като монаси в пролетна ваканция.