Как Озеров беше успял да го открие в Индия, продължаваше да си остава досадна загадка. Да, лаптопът на Густаво Морено беше на сигурно място и той се бе свързал отново с далечния сървър, който съдържаше договорите с неговите клиенти, интересуващи се от покупка на оръжие, но половин дузина от хората му вече бяха мъртви, а по-лошото бе, че в строгата му система за сигурност очевидно имаше пробив. Някой в организацията предаваше информация на Маслов.
Тъкмо се канеше да отиде на плажа, когато мобилният му телефон иззвъня и тъй като в това западнало градче не навсякъде имаше добра връзка, остана на мястото си, загледан как купчините облаци на запад припламват като неонови реклами.
— Аркадин.
Беше Борис Карпов. Почувства известно задоволство.
— Казахте ли на някого къде отивате? — Последвалото напрегнато мълчание му беше достатъчно, за да се сети какъв можеше да бъде отговорът. — Не ми казвайте, там не е имало никой, всичко е било изнесено.
— Кои са те, Аркадин? Кои са къртиците на Маслов в агенцията ми?
Аркадин замълча за момент, оставяйки полковника да почувства остротата на куката.
— Опасявам се, че нещата не са толкова прости, Борис Илич.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябваше да отидете сам и да повярвате на това, което ви казах — рече Аркадин. — Сега нещата във вашата част от сделката станаха много по-сложни.
— Каква сделка? — попита Карпов.
— Вземете следващия международен полет, който успеете да хванете. — Аркадин продължи да наблюдава как залязващото слънце заля облаците с още цветове, докато станаха така наситени, че очите го заболяха. Въпреки това не ги извърна, красотата беше неустоима. — Когато пристигнете в LAX… предполагам, че знаете какво означава.
— Разбира се. Това е международното летище на Лос Анджелис.
— Та когато стигнете в LAX, обадете се на номера, който ще ви дам.
— Но…
— Искате къртиците, Борис Илич, така че да не го усукваме. Действайте.
Аркадин прекъсна връзката и тръгна през пясъка. Наведе се и нави крачолите на панталоните си. Усети как вълничките се разбиват в босите му крака.
— Аркадин може да не е убил лично Трейси — каза Борн, — но е отговорен за смъртта й.
За момент Диего Херера се облегна назад и остана замислен с чашата върху коляното си.
— Влюбили сте се в нея, нали? — Спря го с жест на ръката. — Не си правете труда да ми отговаряте, всички се влюбват в Трейси, без дори да се опитва, тя им действа така. — Кимна като че ли на себе си. — Имайки предвид себе си, мисля, че тъкмо това е най-изумителното. Някои жени опитват какво ли не и човек направо усеща отчаянието им, а това има само обратен ефект. Обаче с Трейси работата е съвсем друга. Тя имаше… — Той щракна няколко пъти с пръсти… — как му казвате?
— Увереност.
— Да, но и нещо повече.
— Самообладание.
Диего Херера се замисли за момент, а после енергично закима.
— Да, това е, почти никога не губеше самообладание.
— Освен когато й прилошееше в самолет — рече Борн, спомнил си как беше повръщала по време на ужасния полет от Мадрид за Севиля.
Диего отметна назад глава и избухна в смях.
— Наистина мразеше самолети… Жалко, че толкова често пътуваше с тях. — Отпи още малко текила, задържа я в устата си, за да усети вкуса й, преди да я преглътне. После остави чашата настрана. — Предполагам, че ще искате да се заемете със задачата, която нашият общ приятел ви е поставил.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Борн стана и заедно с Диего Херера излезе от кабинета. Минаха през няколко смълчани, полутъмни коридори, а после надолу по една рампа, която свършваше в отворения трезор. Борн извади ключа, но видя, че не е нужно да казва на Диего номера на кутията, защото банкерът отиде право при нея. Борн пъхна ключа в едната ключалка, а Диего своя в другата.