В онази мразовита утрин в Санкт Петербург той беше пристигнал рано, за да се увери, че Озеров не му е поставил някакъв скрит капан. Вместо това завари висока, стройна блондинка с огромни като слънчогледи сини очи и още по-широка усмивка да съзерцава един портрет на императрица Елизавета Петровна. Блондинката носеше дълго до глезените палто от еленова кожа с висока, боядисана в невероятно синьо яка, под което едва-едва се подаваше кървавочервена копринена блуза. Без каквито и да било предисловия тя го попита какво мисли за портрета.
Аркадин, който изобщо не беше обърнал внимание на картината, нито на нещо друго от експонатите в просторните зали, се вгледа в портрета и каза:
— Нарисуван е през 1758 година. Какъв интерес би могъл да представлява за мен?
Блондинката се обърна и го изгледа със същата обезоръжаваща напрегнатост, с каквато беше гледала картината.
— Това е историята на страната ви. — Тя посочи с тънкия си дълъг пръст: — Луи Токе, човекът, който я е нарисувал, е бил един от най-прочутите художници по онова време. Пътувал е чак от Париж до Русия по молба на Елизавета Петровна, за да я нарисува.
Аркадин, който беше пълен невежа, сви рамене.
— И какво от това?
Усмивката на блондинката стана още по-широка.
— Това, че е дошъл, е било показателно за положението и силата на Русия. По онова време отношенията между Франция и Русия са били много приятелски. Руснаците трябва да се гордеят с тази картина.
Аркадин, който се канеше да отговори нещо язвително, си прехапа езика и се загледа отново в царствената жена на картината.
— Красива е, нали? — каза блондинката.
— Ами, никога не съм срещал някоя, която поне малко да прилича на нея. Изглежда нереална.
— Обаче е била. — Блондинката посочи с ръка, като че ли да го накара да погледне отново императрицата. — Представете си, че живеете в миналото и стоите на картината редом с нея.
Сега, като че ли виждайки императрицата за пръв път или през очите на блондинката, Аркадин се съгласи.
— Да — рече той. — Да, мисля, че е красива.
— Аха, значи времето ми, прекарано тук, не е било напразно. — Усмивката й не избледня и с йота. Тя му подаде ръка. — Между другото, казвам се Трейси Атъртън.
За момент Аркадин помисли да й каже някое фалшиво име, което щеше да направи почти инстинктивно, но вместо това рече:
— Леонид Данилович Аркадин.
Въздухът изведнъж се изпълни с дъх на история — остър, загадъчен мирис на рози и кедрово дърво. Много по-късно разбра какво го беше привлякло и го бе засрамило. Беше се почувствал като ученик, твърде прост и разсеян, за да може да си научи уроците. В нейно присъствие той винаги чувстваше липсата си на образование като голота. Ала дори от първата им среща усети, че може да има полза от нея, че може да попие това, което беше научила. Научи от нея стойността на познанието, но част от него никога не й прости начина, по който го караше да се чувства. Използваше я безмилостно и се отнасяше грубо с нея, колкото повече я обвързваше със себе си.
Разбира се, това просветление дойде по-късно. А тогава единственото, което чувстваше, беше изблик на гняв и без да каже дума, той се отдалечи от нея и тръгна да търси Озеров, чиято компания за момента като че ли беше за предпочитане пред това същество.
Обаче намирането на Озеров с нищо не му помогна да намали внезапно обзелото го смущение, затова настоя да променят протокола и да излязат от Ермитажа. Тръгнаха по улица „Милионная“, където намериха едно кафене, преди лицата им да се вкочанят от ледения вятър.
Снегът беше започнал да се сипе с някакво странно, сухо шумолене, наподобяващо шума, когато хищници душат из храстите. Аркадин никога нямаше да забрави как Трейси Атъртън се беше появила. Палтото от еленова кожа се люшкаше около глезените й на ледени вълни.
По онова време, непосредствено след като Дмитрий Маслов беше изпратил Озеров и Миша Тарканян да го освободят от затвора в родния му град Нижни Тагил, Озеров беше по-старши от него — факт, който непрекъснато му натякваше. Той тъкмо му изнасяше лекция как да убие един политик, което беше и причината за пътуването им до Санкт Петербург. Този политик беше имал глупостта да влезе в съюз срещу Маслов и затова трябваше да бъде премахнат колкото е възможно по-бързо и ефикасно. Аркадин беше наясно с това и Озеров знаеше, че е така. Но въпреки това лайното със задоволство му повтаряше до втръсване инструкциите си, като че ли Аркадин беше някакъв малоумен петгодишен тъпанар.