В този момент Борн забеляза, че една кола се носи с голяма скорост срещу движението. Движеше се прекалено бързо, за да може да намали скоростта, камо ли да спре, преди да ги връхлети. Той изблъска мъжа на пътя й и, опирайки се на раменете му, се претърколи през покрива й. Скърцайки със спирачките, колата се опита да убие скоростта. Още щом обувките му стъпиха върху покрива на колата, отвътре го пробиха куршуми, за да бъде прострелян, но Борн вече се плъзгаше по капака на багажника.
Зад себе си чу шума от сблъсъка на колата с тялото на мъжа, а от рязкото натискане на спирачките замириса на изгоряла гума. Рискува да погледне назад и видя от колата да излизат двама мъже, въоръжени с пистолети „Глок“ — шофьорът и стрелецът. Когато се насочиха към него, на улицата се изсипа огромна тълпа от клиенти и персонала на банката. Чуваха се викове, а камерите на джиесемите защракаха. Двамата мъже не можеха да мръднат от местата си, приковани от тълпата. В този момент откъм „Флийт Стрийт“ започнаха да прииждат любопитни пешеходци. След секунди се чу и познатият вой на полицейските сирени и Борн, който се беше скрил в тълпата, се измъкна тихомълком от нея, зави на ъгъла по „Флийт Стрийт“ и изчезна.
6
— Изгубих връзката с него — каза Фредерик Уилърд.
— И преди си я губил — побърза да отбележи услужливо Питър Маркс.
— Сега е различно — сопна се Уилърд. Беше облечен в строг костюм на широки белезникави райета, синя риза с бяла яка и ботунели и тъмносиня папийонка на бели точки. — Ако не бъдем предпазливи и изобретателни, това може да стане постоянно.
Откакто беше постъпил във възстановената „Тредстоун“, Маркс бързо бе разбрал, че е смъртен грях да бърка възрастта на Уилърд със загубата на сили. Човекът може да беше минал шестдесетте, но все още можеше да надбяга половината оперативни агенти на ЦРУ, а що се отнася до умствените му възможности — далеч надминаваше способността им да намерят най-доброто решение на даден проблем. Маркс го считаше за толкова добър, колкото и основателят на „Тредстоун“ Алекс Конклин. Освен това той имаше изключителната дарба да напипва слабите места на противника и да намира най-ефикасни начини да ги използва. Че Уилърд е един вид садист, Маркс не се съмняваше, но то не беше нищо ново в тяхната тъмна работа, където садисти, мазохисти и всякакви други психопати се събираха като мухи на разлагащ се труп. Беше установил, че номерът е да откриеш странността на всеки от тях, преди да я използва, за да ти види сметката.
Бяха се настанили на едно канапе във фоайето само за членове и ако се съди по обстановката, само за мъже на организацията, към която принадлежеше Оливър Лист.
— „Монишън Клъб“ — рече Маркс, оглеждайки се за стотен път наоколо. — По дяволите, що за място е това?
— Не знам — рече сърдито Уилърд. — Цял ден се опитвах да разбера, без да открия и най-малката информация.
— Трябва да има нещо. Например кой е собственик на сградата?
— Една холдингова компания в Гренада — изсумтя Уилърд. — Очевидно фиктивна организация. Оттам нататък нишката става съвсем заплетена. Каквито и да са тези хора, определено не искат да се знае кои са.
— Няма закон срещу това — рече Маркс.
— Може би не, но ми се вижда странно и подозрително.
— Може би ще трябва да проуча по-подробно нещата.
Вътре имаше ехо като в катедрала, а стените от каменни блокове, готическите сводове и позлатените кръстове създаваха илюзията за църква. Дебелите килими и прекалено големите мебели подсилваха потискащата тишина. От време на време покрай тях минаваше някой, говореше за малко с униформената жена зад високото бюро в центъра на фоайето и преминаваше в полумрака.
Атмосферата напомняше на Маркс за преобладаващото настроение в новото ЦРУ. От това, което беше научил от бивши колеги, там коридорите бяха изпълнени с нов помощен персонал, който почти никога не се усмихваше, и с някаква натрапчива унилост. Тази отровна атмосфера донякъде притъпяваше вината, която чувстваше, че беше напуснал ЦРУ и че го нямаше, когато Сорая се бе върнала от Кайро. От друга страна, Уилърд го беше уверил, че след като се бе преместил, щеше да й бъде от по-голяма полза. „Така твоята мъдрост и съвети ще изглеждат по-обективни и ще имат по-голяма тежест“ — беше казал той. Оказа се, че е бил прав. Маркс беше сигурен, че е единственият, който би могъл да я убеди да постъпи в „Тредстоун“.
— За какво мислиш? — попита неочаквано Уилърд.