— За нищо.
— Грешен отговор. Приоритет номер едно е да измислиш начин да възстановим тайния контакт с Леонид Аркадин.
— Защо е толкова важно? Освен, разбира се, факта, че е първият завършил „Тредстоун“ и единственият, който се е измъкнал.
Уилърд сърдито го изгледа. Не му пукаше, ако някой хвърлеше обратно собствените му думи в лицето, особено пък ако този някой беше по-нискостоящ. Това беше проблемът на Уилърд — една от неговите странности. Маркс, най-схватливият ученик, постъпвал някога в редовете на ЦРУ, го беше разбрал. Уилърд беше убеден в превъзходството си и се отнасяше с всички в съответствие с това си убеждение. А че от време на време можеше да има по някое и друго зрънце истина, според него само укрепваше жестокия му контрол. Маркс предположи, че тъкмо тази арогантност беше позволила на Уилърд да проникне и да се представя за иконом вътре в АНС в продължение на толкова много години. Много по-лесно би било да получаваш заповеди от шефовете си, когато знаеш, че се опитваш да ги прекараш.
— Уморих се да ти повтарям това, Маркс, но в главата на Аркадин са последните тайни на „Тредстоун“. Конклин го подложи на поредица от психологически похвати, които сега са загубени.
— Ами Джейсън Борн?
— Заради начина, по който се развиха нещата с Аркадин, Конклин не използва тези похвати с Борн, така че в това отношение двамата са различни.
— Как така?
Уилърд, който беше легендарен с вниманието, което обръщаше на детайлите, придърпа маншетите на ризата си така, че да се показват на абсолютно еднаква дължина.
— Аркадин няма душа.
— Какво? — Маркс поклати глава, като че ли не беше чул правилно. — Ако не греша, не е известен научен способ или нещо друго, което да унищожи душата.
Уилърд вдигна очи.
— За бога, Питър, не ти говоря за някаква машина от научнофантастичен роман. — Той се изправи на крака. — Но следващия път, когато видиш пастора на своята енория, го попитай. Ще бъдеш изненадан от отговора му. — Той подкани Маркс да го последва. — Ето че идва новият ни бог и господар Оливър Лис.
Маркс погледна часовника си.
— Четиридесет минути закъснение. Точно навреме.
Оливър Лис беше неприятен тип. Приличаше, държеше се и дори се мислеше едва ли не за кинозвезда. Беше красив според стандартите на холивудския елит, с тази разлика, че, изглежда, не работеше по въпроса. Може би това бяха просто гени. Във всеки случай, когато влезе във фоайето, не се нуждаеше от друг антураж, освен от собственото си излъчване. Беше висок, строен и атлетичен и предизвикваше силна завист у мъжете, с които се срещаше. Харесваше силните питиета, червеното месо и младите, руси, закръглени жени. Накратко казано, беше точно онзи тип мъж, който Хю Хефнър си беше представял, когато е създавал „Плейбой“.
Усмихна се механично, без да спира, и им даде знак да го последват покрай портата на Цербер — жената в униформа — във вътрешността на „Монишън Клъб“. Беше време за закуска. Очевидно в съответствие с тукашната традиция това ставаше на затворена сред тухлени стени тераса, която гледаше към вътрешен двор. Неговият център беше оформен като билкова градина, макар по това време на годината там да нямаше почти нищо, освен червеникавокафява пръст и ниски преградки от ковано желязо, които да отделят ментата от градинския чай.
Лис ги отведе при една просторна маса. От него лъхаше на пчелен восък и скъп одеколон. Днес беше облечен като провинциален джентълмен с панталон от каша, сако от туид и вратовръзка с изрисувани гладни лисици. Скъпите му мокасини от волска кожа блестяха като огледала.
След като поръчаха, изпиха прясно изстискания портокалов сок и започнаха да отпиват ободрителното кафе, той премина направо на въпроса:
— Знам, че сте заети да се настанявате в новите си кабинети, да монтирате в тях електронна апаратура и т.н., но искам да оставите всичко това настрана. И бездруго съм наел офис мениджър за тази работа, а вие сте твърде ценни, за да пилеете време напразно. — Гласът му беше звучен и красив като обувките му. Потри длани като обичан чичо във възторг от поредното семейно събиране. — Искам и двамата да се съсредоточите само и изцяло върху един въпрос. Изглежда, че с ненавременната си кончина Ноа Перлис е оставил някои хлабави места.
— Не ни караш да се потопим в отровната помия на „Блек Ривър“, нали? — каза леко изненадан Уилърд.
— Ни най-малко. Прекарах шест месеца, за да прекъсна всякакви връзки с организацията, която помогнах да бъде създадена, защото виждах как влакът ще катастрофира. Можете да си представите как се чувствам, господа. — Той вдигна пръст. — Е, да, Фредерик, ти поне имаш някаква смътна представа какво трябваше да изтърпя. — Той поклати глава. — Не, Ноа лично вършеше тази конкретна работа вместо мен, никой в „Блек Ривър“ не знаеше за нея. — Той се облегна назад на стола си, докато сервираха закуската, а после, наведен над чудесно приготвените яйца по бенедиктински, продължи: — Ноа имаше един пръстен. Снабди се с него, като плати много скъпо, според мен с цената на лична трагедия. Без да употребявам много суперлативи, ще кажа, че пръстенът е уникален. Макар външно да изглежда като обикновена златна брачна халка, той е нещо далеч по-различно. Ето, вижте това. — Раздаде им няколко цветни снимки на въпросния предмет.