Апартаментът на Трейси беше на третия етаж и до него водеше много стръмно стълбище с тесни стъпала, които от време на време скърцаха под тежестта му. Намери го чак в задната част на къщата и си спомни думите й. „Отзад навън има конюшни с цъфнала круша, в която две лястовици свиват гнездо през пролетта.“ Представи си, че лястовиците гнездят там и в момента. Стана му едновременно приятно и тъжно.
Когато предпазливо приближи, вратата едва-едва се открехна. Фигурата, която се показа, беше осветена отзад и за момент той остана като закован от изненада, а сърцето му се разтуптя, защото бе почти сигурен, че вижда Трейси. Висока, стройна, с руса коса.
— Да? Мога ли да ви помогна?
Очите й развалиха магията, бяха кафяви, а не сини, нито големи като на Трейси. Усети, че може отново да диша.
— Името ми е Адам Стоун. Бях приятел на Трейси.
— О, да. Говорила ми е за вас. — Тя не му подаде ръка. Изражението й беше предпазливо неутрално. — Аз съм Криси Линкълн, сестрата на Трейси. — Продължи да не се отдръпва от входа. — Запознала се е с вас по време на полет до Мадрид.
— Всъщност полетът беше от Мадрид до Севиля.
— Точно така. — Криси недоверчиво го изгледа. — Трейси пътуваше толкова много. Добре, че летенето й харесваше.
Борн разбра, че го изпитват.
— Тя мразеше да лети. Започна да повръща пет минути след като ми се представи. — Изчака я да каже нещо, а после добави: — Може ли да вляза? Бих искал да поговоря с вас за Трейси.
— Ами, може — отвърна тя и някак с нежелание отстъпи назад.
Той влезе и тя затвори вратата зад него. Трейси беше права. Апартаментът беше малък, но хубав като самата нея. Мебелите бяха в масленожълто и наситенооранжево, на прозорците имаше блестящи от чистота кремави завеси, а разхвърляните тук-там декоративни възглавници на точици, с изрисувани по тях животни, и на райета добавяха още малко цветно разнообразие. Той мина през гостната и отиде в спалнята й.
— Нещо конкретно ли търсите, господин Стоун?
— Наричайте ме Адам. — По някакъв начин се беше досетил, че там, на задната стена, ще са френските прозорци и зад тях крушовото дърво и конюшните. — Търся лястовиците.
— Моля? — Гласът й беше съвсем малко по-висок и по-слаб, а говорът по-бърз, отколкото на сестра й.
— Трейси каза, че с настъпването на пролетта двойка лястовици гнездят в крушата.
Тя застана до него. Косата й имаше мирис на лимон. Носеше евтина мъжка памучна риза с навити нагоре ръкави, които откриваха загорелите й от слънце ръце, дънки не от модерните с ниска талия, а коравите „Ливайс“ с обърнати нагоре маншети, евтини обувки с ниски, поизтъркани токове. Беше леко запотена, като че ли беше чистила или размествала мебели. Не носеше бижута, нямаше дори брачна халка. Обаче фамилията й беше Линкълн, а не Атъртън.
— Виждате ли ги някъде? — попита с разтреперан глас тя.
— Не — отвърна той и се обърна.
Тя моментално се намръщи и дълго време не каза нищо.
— Криси?
Когато не отговори, той излезе от стаята и й донесе чаша студена вода от кухнята. Тя я взе, без да каже нищо, и я изпи бавно, като че ли беше лекарство.
Остави чашата и каза:
— Страхувам се, че сбърках, като ви пуснах да влезете. Бих предпочела да си вървите.
Борн кимна. Беше видял апартамента, не знаеше какво бе очаквал да намери, може би абсолютно нищо, освен спомена за нейния аромат, който се запазваше дълго след като излезеше. Нощта, която бяха прекарали заедно в Хартум, беше много по-интимна, отколкото ако бяха правили любов, един акт, който въпреки името си би изглеждал безличен и дори неангажиращ. Дошлото по-късно откритие, че Трейси беше работила за Леонид Аркадин, бе като студена плесница в лицето му. Но през седмиците след смъртта й не го напускаше мисълта, че в това уравнение има нещо сбъркано. Не че се съмняваше, че беше работила за Аркадин, но дълбоко в себе си не можеше да избегне подозрението, че историята не е така проста. Дали пък не бе дошъл тук, за да търси някакво доказателство, потвърждение на подозрението си?
Сега бяха стигнали до входната врата и Криси я отвори пред него. В момента, когато той се канеше да излезе, тя каза: