— Не мислите, че…
— Не, не мисля — каза с категоричен тон Криси. — Изобщо не беше такава. Не се погаждаше с мама и татко. Всичко, свързано с тях, я обиждаше. Те от своя страна се чувстваха много обидени от нейното бунтарство. Аз бях добрата дъщеря. Станах професор в Оксфорд, следвайки стъпките на баща си. Но Трейси… Само Бог знае какво са си мислели, че възнамерява да прави. От времето, когато беше тринадесетгодишна, те враждуваха като куче и котка, докато един ден тя напусна къщата и никога повече не се върна. Не, мога да ви уверя, че не искаше да има собствено семейство.
— И вие намирате това за тъжно.
— Не — каза с известно предизвикателство Криси. — Намирам го за възхитително.
— Е, поне ще трябва да преследваме Борн — рече Маркс. — Това все пак е някаква утеха. Той е едната половина от уравнението „Тредстоун“, нали така?
— Не ставай глупав — рече троснато Уилърд. — Лис дори не си направи труда да го спомене като предложение за мир, защото знаеше, че ще му се изсмея в лицето. Знаеше, че аз съм единственият — поне от хората под негов контрол, който може да се приближи до Борн, без той да му пречупи врата или гръбнака. Не, планирал го е още от самото начало и то е единствената причина да се съгласи да възстанови „Тредстоун“, а аз му се набутах право в ръцете.
— Ама това е ужасно висока цена за един пръстен — рече Маркс. — Трябва да е много рядък, скъп или важен.
— Бих искал да погледна отново онази снимка с надписите — рече замислен Уилърд. — Това е най-добрата ни възможност да разберем нещо за пръстена, защото Лис няма да ни каже.
Те вървяха по алеята от монумента на Вашингтон към мемориала на Линкълн, мушнали ръце в джобовете на палтата си, превили гърбове срещу вятъра, но в последния момент решиха да свият към мемориала на ветераните от Виетнамската война. Докато вървяха, всеки проверяваше дали зад тях няма опашка. Не се доверяваха на никого, а най-вече на Оливър Лис.
Спряха и Уилърд се загледа в стената, мрачна с постоянните си сенки, въздъхна дълбоко и затвори очи. На устните му, като прокрадваща се котка, заигра едва доловима усмивка.
— Той си мисли, че ме е матирал, но аз си имам царица, която не може да контролира.
Маркс поклати глава.
— Нямам представа за какво говориш.
Уилърд отвори очи.
— Сорая Мур.
Маркс го погледна разтревожен.
— О, не.
— Казах ти да се опиташ да я привлечеш и ти го стори.
По дългата, леко наклонена алея, която водеше до величествената стена, видяха двама ветерани в униформи. Единият буташе другия, който беше в инвалидна количка. Спряха пред редиците с имена. Ветеранът в количката беше без крака. Той подаде на приятеля си малък букет и миниатюрен американски флаг на дървена поставка. Другият ги постави в подножието на стената, където техните другари бяха погребани за вечни времена.
Когато извърна глава от сцената, очите на Уилърд проблеснаха.
— Реших каква ще е първата й задача: да намери Леонид Аркадин.
— Ти каза, че си загубил следите му — отбеляза Маркс. — Откъде да започне да го търси?
— Това е неин проблем — отговори Уилърд. — Тя е умно момиче. Следя кариерата й, откакто се изяви в „Тифон“. — Той се усмихна. — Имай малко вяра, Питър. Тя е първокласен материал. Освен това има едно вродено предимство пред нас двамата. Много е красива и силно желана. Това означава, че Аркадин ще я подуши още преди да се приближи на пресечка от него.
Мозъкът му се движеше с голяма скорост в някаква негова, собствена орбита.
— Искам тя да бъде с него. Да стане негова близка, която да ми казва какво прави той и защо го прави.
Двамата ветерани продължаваха да стоят с наведени глави, погълнати от спомените си, докато туристи и роднини на загиналите се изреждаха един след друг покрай стената. Тук-там някои докосваха някое име. Една японска водачка на група с високо вдигнато жълто знаменце в ръка събра около себе си хората си, които продължаваха да щракат с фотоапаратите.
Маркс прекара пръсти през косата си.
— Не очакваш, че аз… Какво? Господи, искаш да й бъда сводник, така ли?
Уилърд имаше вид на човек, смучещ лимон.
— Откога си постъпил при скаутите? Със сигурност не е било в ЦРУ. Стария би ти изял сърцето на обяд.
— Тя ми е приятелка, Фред. От много отдавна.