— В тази работа няма приятели, Питър, а само жестоко потискани. Аз съм роб на Лис, ти си мой роб, а тя твоя робиня. Ето как са подредени нещата.
Маркс стана толкова мрачен, колкото Уилърд в края на закуската им с Лис.
— Ще й поставиш задачата, преди да тръгнем за летището. — Уилърд погледна часовника си. — Това означава, че имаш по-малко от шест часа да се приготвиш за Лондон и да свършиш каквото трябва. — Той пресилено се усмихна. — Повече от достатъчно за находчив човек като теб, не си ли съгласен?
7
— Време е да вървя — рече Борн. — И двамата трябва да поспим малко.
— Не искам да си лягам — каза тя и с тъжна усмивка изпя „Лоши сънища в нощта“. Вдигна въпросително глава. — Кейт Буш. Познати ли са ви песните й?
— Това беше от „Брулени хълмове“, нали?
— Да, дъщеря ми Скарлет е голям неин фен. Уверявам ви, че сега в Оксфорд такива като Кейт Буш са малко.
Минаваше полунощ. Той беше отскочил до един индийски ресторант, за да купи вечеря, и я бе занесъл в апартамента на Трейси, където, след като преглътна разсеяно една-две хапки, Криси остана да го гледа как яде. Предвид случилите се по-рано събития пред банката за него беше най-добре да не се мярка много на предната линия, дори да не се връща в хотела.
Докато я наблюдаваше, седнала срещу него на канапето, си спомни друг откъслек от разговора си с Трейси в Хартум в нощта, когато тя умря.
— В мислите си можеш да бъдеш всеки, да правиш каквото ти хрумне. Всичко е податливо на промяна, докато в реалния свят е много трудно да постигнеш някаква промяна, усилието е изтощително.
— Можеш да получиш изцяло нова идентичност, с която постигането на промяна не е толкова трудно, защото пресъздаваш собствената си история — бе отвърнал той.
Тя беше кимнала.
— Да, но това крие подводни ями. Нямаш семейство, нямаш приятели… Освен, разбира се, ако нямаш нищо против да си напълно изолиран.
— В нощта, преди да умре — рече сега той — тя ми каза нещо, което ме накара да си мисля, че в друго време и на друго място би се радвала да има свое семейство.
За момент Криси като че ли не можа да си поеме дъх.
— Може да ви се струва смешно. — Посъвзе се малко и продължи: — Виждате ли, смешното е… всъщност, като се замисля сега, то е ужасно трагично, че понякога й завиждах. Не беше обвързана с никого, така и не се омъжи, можеше да отиде, където и когато пожелае и го правеше. Беше като ракета. Обичаше да се движи по ръба на пропастта. Не знам, като че ли опасността беше за нея нещо като афродизиак, или може би приличаше повече на усещането, което хората изпитват на скоростно влакче в увеселителен парк. Като че ли се движат толкова бързо, че почти, но не съвсем, губят контрол. — Тя горчиво се засмя. — Последния път, когато се возих на такова влакче, ми прилоша.
Част от него искрено й съчувстваше, но друга част, професионалната, с други думи, същността на Борн, търсеше начин да се промъкне още по-дълбоко в нея, за да види дали Криси може да му каже още нещо за Трейси и загадъчната й връзка с Леонид Аркадин. Гледаше на нея като на средство за постигане на цел, като междинно стъпало, а не като на човешко същество. Ненавиждаше се за това, че се чувства по този начин, но дължеше успеха си тъкмо на тази безпристрастност. Това беше той, или поне онова, което „Тредстоун“ беше направила от него. Беше като осакатен, но обучен и изключително опитен. Също като Аркадин. Но въпреки това между тях имаше бездна, и то толкова голяма, че Борн не можеше да види дъното й, нито да предположи колко е дълбока. Двамата с Аркадин се гледаха през тази бездна, може би невидими за всички, освен за самите тях, всеки търсещ начин да унищожи другия, без междувременно да загине. Имаше моменти, когато той се чудеше дали това беше възможно и дали, за да се освободи светът от единия, трябваше да загинат и двамата.
— Знаете ли какво искам? — Тя се извърна към него. — Помните ли онзи филм „Супермен“? Не беше кой знае какво, но това няма значение. В него Луис Лейн умира и Супермен е така съкрушен от скръб, че се хвърля във въздуха. Лети около земята все по-бързо и по-бързо, по-бързо от скоростта на звука, по-бързо от скоростта на светлината, толкова бързо, че връща времето до момента, преди да бъде убита Луис, и я спасява. — Тя го гледаше в лицето, но като че ли не го забелязваше и виждаше нещо друго.
— Искате да върнете времето и да спасите Трейси.
— Ако можех. Но разликата е, че това, което сценаристите позволиха на Супермен да направи във филма, аз не мога да го направя… обаче поне щях да разбера какво да правя с моята скръб, дяволите да го вземат. — Тя се опита да поеме дълбоко въздух, но се задави от сълзите си. — Чувствам се прикована от тежест, като че ли на гърба ми е завързана котва, или това е тялото на Трейси — студено и сковано… Няма никога повече да се движи.