Пред блини и черен хайвер тя говореше за експонатите в Ермитажа, чиято история той жадно поглъщаше. Беше му забавно, като си помислеше, че недалеч, на дъното на Нева лежеше трупът на политика, увит и завързан като чувал развалени картофи и утежнен с парчета олово. Реката беше по-спокойна от всякога и криеше зловещия мрак отдолу. За миг се замисли дали в нея има риба и ако имаше, какво щеше да направи тя с вързопа, който той беше спуснал този ден в нейния свят.
Когато преминаха към десерта, тя каза:
— Искам да ви попитам нещо.
Той въпросително я изгледа.
Трейси се поколеба, като че ли не беше сигурна как да продължи, или изобщо да го прави. Накрая отпи глътка вода и каза:
— Не ми е лесно, макар че колкото и да е странно, фактът, че почти не се познаваме, малко ме улеснява.
— Често пъти е по-лесно да разговаряш с хора, с които току-що си се запознал.
Тя кимна, но беше бледа и като че ли думите бяха заседнали в гърлото й.
— Всъщност става дума за услуга.
Аркадин го очакваше.
— Ако мога да ви помогна, ще го направя. Каква услуга?
Отвън по Нева бавно се носеше дълъг кораб за разходки и прожекторите му осветяваха големи участъци от реката и сградите на другия бряг. Можеха да се намират в Париж — град, в който Аркадин беше успявал много пъти да се промъкне, макар и за кратко.
— Имам нужда от помощ — рече едва чуто тя, което го накара да опре лакти на масата и да се наведе към нея. — Помощ, каквато вашият приятел… как му беше името?
— Озеров.
— Точно така. Винаги съм била добра в това много бързо да си съставям мнение за хората. Вашият приятел Озеров ми направи впечатление на човек, от какъвто имам нужда, права ли съм?
— И що за човек е той? — попита Аркадин, като се чудеше накъде бие и защо на тази жена, която преди говореше нормално, й е толкова трудно да намери нужните думи.
— На разположение.
Аркадин се засмя. Беше си наумила нещо.
— И за какво точно ви е нужен?
— Бих предпочела да му го кажа лично.
— Той не може да ви понася, така че по-добре ще е да го кажете първо на мен.
За момент тя погледна навън към реката и отсрещния бряг, а после се обърна към него:
— Е, добре. — Пое дълбоко въздух. — Брат ми е в беда… сериозна беда. Трябва да намеря някакъв начин… някакъв траен начин… да го избавя.
Брат й някакъв престъпник ли беше?
— Ще ми се да можех да отида в полицията за това. За съжаление не мога.
Аркадин се наведе още напред.
— В какво се е забъркал?
— Задлъжнял е до гуша на един лихвар — има проблем с хазарта. Дадох му пари, за да му помогна, но той просто ги профука и когато отново остана без средства, открадна едно произведение на изкуството, което аз трябваше да доставя на мой клиент. Благодаря на Бога, че успях да успокоя клиента, но ако някога се разбере, ще бъда свършена.
— Предполагам, че нещата междувременно са се влошили.
Тя унило кимна.
— Отишъл е при неподходящи хора, за да я продаде, получил една трета от това, което би трябвало да иска — крайно недостатъчна сума. Сега, ако не се направи нещо драстично, лихварят ще накара да го убият.
— Този лихвар достатъчно могъщ ли е, за да го стори?
— О, да.
— Толкова по-добре. — Аркадин се усмихна. Каза си, че за него беше детска игра да й помогне, но като някой шахматист вече виждаше как може напълно да я матира. — Аз ще се погрижа за това.
— От вас искам само да ме представите на Озеров — рече тя.
— Току-що ви казах, че той не ви е необходим. Аз ще ви направя тази услуга.
— Не — каза твърдо тя. — Не искам да ви замесвам.
Той разпери ръце.
— Вече съм замесен.
— Не искам да се замесвате още повече. — Слабата светлина от лампата падаше върху лицето й така, като че ли бяха в интимна сцена от пиеса и тя се кани да каже нещо, което щеше да накара публиката да ахне, след като дълго време беше затаила дъх. — Що се отнася до Озеров, освен ако не греша, той харесва повече парите, отколкото ме ненавижда.