Ала нямаше време да продължи да се наслаждава. Неспокойният му мозък вече се беше насочил към по-лични въпроси. Главно за различните пътища, по които би могъл да поеме, за да си отмъсти на Карпов, че беше опрял нож в гърлото му. Вече мислено си представяше как прерязва гърлото на полковника със собствения си бръснач.
10
Мойра и Джалал Есай седяха във временния щаб, организиран в личния му апартамент в неговия хотел във Вашингтон. Между тях бяха ноутбукът на Есай и ноутбукът, който Мойра беше купила предишния ден, за да бъде сигурна, че е абсолютно чист. Вече го беше снабдила с много повече екстри, отколкото бе първоначалната му спецификация.
Канеше се да попита Есай откъде да започне, но не беше нужно да се безпокои. Оказа се, че той разполага с много информация за въпросния лаптоп, и я сподели изцяло с нея. В последно време лаптопът бил попаднал в ръцете на Густаво Морено — колумбийски наркобарон, който живеел в покрайнините на Мексико Сити. Преди няколко месеца той бил убит, когато имението му било нападнато от група ченгета, преоблечени като работници от петролните кладенци.
— Ударната група е била ръководена от полковник Борис Карпов — каза Есай.
Странно, помисли си Мойра, но си припомни колко малък беше станал светът. Знаеше за полковника от Борн. Бяха приятели дотолкова, доколкото можеха да бъдат приятели двама души като тях.
— Значи лаптопът е у Карпов.
— За съжаление не — каза Есай. — Бил е взет от имението на Морено от един от хората му по някое време преди нападението.
— Един от неговите хора, който очевидно е работел за кого… за съперник ли?
— Възможно е — отвърна Есай. — Не знам.
— Как е името на крадеца?
— Името, снимки, всичко. — Есай обърна екрана на своя лаптоп към нея и показа една снимка. — Но това не води доникъде. Тялото му беше намерено около седмица след нападението.
— Къде? — попита Мойра.
— В околностите на Аматитан. — Есай изкара на екрана географския сайт на „Гугъл“ и изписа на клавиатурата някакви координати. Земното кълбо започна да се върти, докато се показа северозападното крайбрежие на Мексико. Посочи мястото. Аматитан беше в Джалиско, в сърцето на родината на текилата. — Ето тук. Оказа се, че е било във фермата на сестрата на Морено, Беренгария, макар че сега тя била омъжена за Нарсико Скидел, голям производител на текила, и вече се нарича Барбара Скидел.
— Мисля, че си спомням един доклад в „Блек Ривър“ за Нарсико. Той е братовчед на Роберто Корелос, колумбийския наркобарон в затвора, нали?
Есай кимна.
— От известно време Нарсико се опитва да се дистанцира от скандалния си братовчед. От десет години не се е връщал в Колумбия. Преди пет години, след като очевидно му е било трудно да се избави от лошата репутация на фамилията си, промени името си и купи най-голямата спиртоварна за производство на текила в Мексико. Сега е неин единствен собственик и през последните две години разширява производството.
— Женитбата с Беренгария може да му е помогнала — отбеляза Мойра.
— Не знам. Тя има репутация на ловка бизнес дама. Повечето хора предполагат, че стои зад разширението. Мисля, че е по-склонна от него да поема добре пресметнати рискове и досега не е направила нито една грешна стъпка.
— Какви са били отношенията й с Густаво?
— Според всички сведения братът и сестрата са били близки. Връзката им става още по-здрава след смъртта на майка им.
— Мислите ли, че тя е била замесена в бизнеса му?
Есай скръсти ръце на гърдите си.
— Трудно е да се каже. Каквото и да е евентуалното й участие, то със сигурност е много скрито. Нищо не я свързва с контрабандата на наркотици, с която се е занимавал Густаво.
— Обаче казахте, че е ловка бизнес дама.
Той се намръщи.
— Мислите, че е имала къртица при собствения си брат?
Мойра сви рамене.
— Знае ли човек?
— Никой не би постъпил толкова глупаво.
Мойра кимна.
— Съгласна съм, макар че ако някой иска да си мислим, че един от тях е убил къртицата, струва ми се, че разговорът с нея би бил полезен. Но първо искам да посетя Роберто Корелос.
На лицето на Есай се появи онази загадъчна усмивка, от която в душата на Мойра нахлуваше хлад.