— А ти какво ще правиш? — попита тя, когато той изключи от скорост, но остави двигателя да работи.
— Не се безпокой за мен — каза Борн. — Ще се добера някак до Лондон. — Загрижената й физиономия му подсказа, че не беше много убедена. Той й каза номера на джиесема си, но когато я видя да бърка за писалка в чантата си, добави: — Запомни го. Не искам да го записваш.
Излязоха от джипа и тя седна зад волана.
Той се усмихна.
— Ще се оправя.
Обаче тя не го остави да си тръгне.
— Защо продължаваш да се занимаваш с това?
Борн си спомни как Трейси умираше в ръцете му. Бяха изцапани с кръвта й.
Мушна глава през прозореца на колата и каза:
— Имам към нея дълг, който никога няма да мога да изплатя.
Борн се прехвърли през мантинелата от другата страна на лъсналата от дъжда магистрала. Когато наближи мястото на катастрофата, мозъкът му трескаво работеше, докато оглеждаше струпалите се линейки и полицейски коли. Бяха дошли от всички краища на околността, което улесняваше намеренията му. Мястото на катастрофата още не беше оградено с жълта лента. Видя един труп да лежи на земята, покрит с брезент. Из района в съседство с него беше пълно с хора от разследващите екипи, които си вземаха бележки, правеха дигитални снимки, събираха веществени доказателства в номерирани пластмасови пликове и разговаряха помежду си.
Всяко веществено доказателство — капки кръв, парчета от счупен заден фар, късчета скъсан плат, стъкла от разбития прозорец и петна разлято масло се фотографираха от различни ъгли.
Борн се приближи до колите на разследващите екипи, вмъкна се незабелязано в кабината на една от тях и започна да рови в жабката, за да търси някаква служебна карта или значка. След като не намери нищо, премина към козирките против слънце. Едната беше пристегната с гумена лента. Махна я и намери няколко карти, едната от тях служебна, но с изтекъл срок. Винаги се изумяваше как хората се привързват така силно към своята история и не желаят да се разделят с конкретни доказателства за нея. Чу, че някой приближава, грабна чифт латексови ръкавици и се измъкна през другата врата на колата. После закачи картата на ревера на палтото си и се смеси с хората от екипите, които се опитваха да се ориентират в случилото се от следите, останали по асфалта на магистралата.
Вгледа се в беемвето. Предпазният парапет го беше пронизал като харпун и го бе превърнал в пълна развалина. Борн видя къде беше блъснал колата на Криси в единия ъгъл на задната броня. Приклекна до нея и енергично изтърка няколко малки следи от боята на джипа й. Тъкмо беше запаметил номера на регистрационната табела, когато до него приклекна един полицейски инспектор.
— Какво ще кажеш? — Беше мъж с бледо лице, развалени зъби и неприятен дъх. Имаше вид на човек, който е бил отгледан с възтопла бира, наденици с картофено пюре и сладък петмез.
— Скоростта трябва да е била фантастична, за да направи такава беля — отвърна с дрезгав глас Борн, използвайки най-добрия си акцент на жител на южен Лондон.
— Настинка или алергия? — попита местният инспектор. — При всички случаи трябва да се погрижиш за себе си в това калпаво време.
— Трябва да видя жертвите.
— Веднага. — Инспекторът се изправи на мършавите си крака. Отгоре ръцете му бяха напукани и зачервени — резултат от стоенето в неотоплен добре офис през дългата сурова зима. — Оттук.
Той поведе Борн през скупчилите се на групички хора до мястото, където продължаваше да лежи трупът. Повдигна брезента, за да може Борн да го погледне. Тялото беше натрошено. Борн с изненада видя, че мъжът беше по-стар, отколкото очакваше — малко под или малко над петдесетгодишен — твърде странно за екзекутор.
Инспекторът сложи ръце на кокалестите си колене.
— При липсата на документи за самоличност ще бъде дяволски трудно да уведомим жена му.
Мъртвият носеше на третия пръст на лявата си ръка златна брачна халка. На Борн това се стори интересно, но нямаше намерение да го споделя с инспектора. Трябваше да погледне пръстена от вътрешната страна.
— Ще опитам — рече той.
Инспекторът се засмя.
Борн измъкна халката. Беше много по-стара от тази, която носеше в себе си. Вдигна я към светлината, за да я разгледа по-добре. Беше издраскана, износена и изтъняла с времето. За да изтънее толкова, златният пръстен трябваше да е на сто и повече години. От вътрешната страна имаше нещо написано. Да, виждаха се думите на староперсийски и латински. Вгледа се по-внимателно, като въртеше пръстена между пръстите си. Имаше само две думи: „Северий Домна“. Третата, „Доминьон“, липсваше.